Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Както изглеждаше, поне за момента бяха овладели положението на площадката. Беше останал само един от пешаците, но няколко от хората на Кучето го изтикаха до парапета и го изблъскаха с копията си. Кучето се огледа, на площадката имаше около половин дузина мъртви от хората на Белобрадия, и на половината на тях — негови. Едно от момчетата му лежеше облегнато на скалата, беше силно пребледняло и дишаше тежко, докато стискаше разпорения си корем.

Кучето погледна към безпомощно висящата си ръка. Вдигна ръкава на ризата и видя зейналата кървяща цепка, която тръгваше от лакътя и стигаше почти до китката. Стомахът му се надигна и устата му се напълни с парливия вкус на повръщано. Изплю го. С раните на другите се свиква. Но ужасът от собствените никога не изчезва.

Ниско долу, зад стената, видя огромна, вряща маса от биещи се мъже. Не можа да различи врагове от свои. Стоеше като вцепенен, с окървавен нож в едната ръка. Дотук с решенията, дотук с плановете. Сега е всеки сам за себе си. Щеше да е чист късмет, ако доживееха до края на деня, но Кучето се съмняваше, че му бе останал такъв. Усети някой да подръпва ръкава му. Мрачния. Проследи с поглед посоката на сочещия му пръст.

В далечния край на долината, зад лагера на Бетод се бяха надигнали като мъгла огромни кълба кафяв прахоляк. А под тях, уловили слънчевите лъчи, проблясваха брони на конници. Връхлетян от внезапен прилив на надежда, той стисна китката на Мрачния.

— Шибаният Съюз! — прошепна, невярващ на очите си.

Уест замижа с едното око и погледна през далекогледа, свали го, огледа долината, после пак примижа и погледна през тръбата.

— Сигурен ли си?

— Да, господине. — Широкото честно лице на Яленхорм беше покрито с прахоляк от тежката, осемдневна езда. — И изглежда, че все още се държат, едва.

— Генерал Паулдър! — викна Уест.

— Лорд-маршале? — промърмори генералът с наскоро придобития си раболепен тон.

— Кавалерията готова ли е за атака?

Генералът замига на парцали.

— Не са добре разгърнати, изморени са от тежката езда през последните дни, а и ще нападат нагоре, през пресечен терен и срещу многоброен противник. Естествено, ще изпълнят заповедта ви, каквато и да е тя, лорд-маршале, но би било благоразумно да изчакаме пехотата…

— Благоразумието е лукс. — Уест се загледа към безлюдното пространство между двата скални масива. Да атакува ли веднага, докато Кучето и хората му все още се държат? Преимуществото на изненадата е на тяхна страна, ще смачкат Бетод от двете страни, но кавалерията ще напредва нагоре по склон, а и хората ще са объркани и изморени от дългата езда. Дали да не изчака пристигането на пехотата и тогава да ги пусне в добре планирана, мащабна атака? Но ще се окаже ли, че дотогава Бетод е избил до крак съюзниците им, завзел е крепостта и е готов да отблъсква атаки само от една страна?

Уест прехапа устни и опита да игнорира мисълта, че от решението му зависят хиляди животи. Бързата атака е по-рискованият избор, но и отплатата в случай на успех ще е по-голяма. Шанс да приключи тази кървава война в рамките на часове. Може би никога повече няма да успеят да сварят краля на северняците така неподготвен. Какво кача Бър в нощта, преди да умре? Не можеш да бъдеш велик пълководец без поне малко… безскрупулност.

— Пригответе се за атака. В момента, в който пристигне пехотата, да се разгърне по цялата широчина на долината. Не трябва да допускаме нито една част от хората на Бетод да се измъкне. Щом ще се дават жертви, искам да си е струвало. — Паулдър не изглеждаше никак убеден в думите му. — А сега, генерал Паулдър, ще ме принудите да се съглася с оценката на генерал Крой относно командирските ви способности, или ще докажете и на двама ни, че грешим?

Генералът отдаде чест и чак мустаците му потрепериха.

— С цялото ми уважение, господине, ще ви докажа, че бъркате! Тръгвам незабавно в атака!

Той пришпори черния си жребец и се понесе в галоп към струпаната отпред кавалерия, последван от няколко офицери от щаба му. Уест се размърда неспокойно на седлото и отново прехапа устни. Главоболието му се връщаше. Атака нагоре по склона, срещу многоброен, решителен противник.

Безсъмнено подобно хазартно решение щеше да предизвика усмивка у полковник Глокта. Принц Ладисла със сигурност щеше да одобри надменното пренебрежение към живота на хората. Лорд Смънд щеше да дрънка за енергичност и непреклонност, а после да поръча вино.

И ето докъде стигнаха тези тримата.