Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Логън чу рев, далечен и глъхнещ. През полузатворените му клепачи нахлу светлина, сякаш мелето се бе разтворило над него. Пробягаха сенки. Пред лицето му се стовари огромен ботуш. Някъде отгоре се разнесоха викове. Усети, че го вдигат за ризата и го влачат през калта и ритащите крака. Видя небето, болезнено ярко, примига и очите му се насълзиха. Остана да лежи, неподвижен и отпуснат като парцал.

— Логън! Добре ли си? Ранен ли си?

— Аз… — изграчи и се разкашля.

— Знаеш ли кой съм? — Нещо го плесна през лицето и отнесе част от замайването му. Пред очите му изплува черен, рошав силует на фона на ясното небе. Логън примижа. Тъл Дуру, ако не го лъжеха очите му. Какво правеше той тук долу? Мисленето му причиняваше болка. Колкото повече напрягаше мозъка си, толкова повече болеше. Челюстта му изгаряше, усещаше я два пъти по-голяма от обикновено. Всяко поемане на въздух го караше да потреперва, а издишването се откъсваше с пъшкане от олигавената му уста.

Над него устните на Тъл продължаваха да мърдат, думите кънтяха и звъняха в ушите му, но в тях нямаше смисъл, бяха просто шум. Кракът му тръпнеше неприятно, препускащите удари на сърцето кънтяха в главата му. Чу звуци, сблъсък на метал, тропот, идваха отвсякъде и сякаш и те го нараняваха, караха челюстта му да изгаря в непосилна болка.

— Мах… — Въздухът застърга в гърлото му, но оттам не излезе нищо повече. Това не беше повече неговият глас. С последни сили се пресегна, сложи длан на гърдите на Тъл и опита да го избута настрана, но дангалакът притисна лапата си върху ръката му.

— Спокойно — изръмжа му, — държа те.

— Аха — прошепна Логън и окървавената му уста се разтегли в широка усмивка. Стисна дебелата китка с неочаквана, ужасяваща сила, докато другата му ръка напипа дръжката на един от ножовете му. Беше топла от дългото притискане в тялото му. Доброто острие излетя светкавично, бързо и смъртоносно като змия и потъна до дръжка в дебелия врат на дангалака. На лицето му се изписа изненада, от устата, носа и разпорения му врат бликна кръв и потече по гъстата му брада, покапа по гърдите му. Но защо тази изненада?

Да докоснеш Кървавия девет, е, като да докоснеш смъртта, а тя не прави отстъпки, не прави изключения.

Кървавия девет се надигна и избута настрани едрия труп, изправи се и почервенелият му от кръв юмрук извади дългия меч от ръката му. Погледна лъскавото острие. Тъмен, красив метал, подобаващ инструмент за работата, която го чакаше. Толкова много работа.

Добрата работа е благословия. Кървавия девет отвори уста и изкрещя с пълно гърло. И в пронизителния му вой се бяха събрали и безкрайната му любов, и нестихващата омраза. Земята полетя под краката му и надигащата се като вълна безформена маса на прекрасната битка отвори обятията си за него. И в топлата й прегръдка той отново беше у дома.

Лицата на мъртвите заподскачаха пред очите му, размазаха се, ревяха от ярост, крещяха проклятия. Но омразата им към него го подхранваше с още повече сила. Дългото острие на меча свистеше и разчистваше пътя му. Хвърляше настрани смазаните, потрошените, посечените тела. Олигавените им физиономии виеха от щастие. Кой с кого се биеше, не беше проблем на Кървавия девет. Живите бяха от едната страна, а той от другата. И мечът му проправяше в редиците им червената си праведна пътека.

На слънцето проблесна секира, описа дъга от размазана, бледа като луната светлина и Кървавия девет се мушна под нея. Тежкият му ботуш изрита от пътя му човека в другия край на секирата. Онзи вдигна щит, но огромният меч разцепи на две дървото, нарисувано на него, после дървото отдолу, разсече ръката, държаща щита, и разкъса ризницата отзад, сякаш беше просто паяжина. Червата се изсипаха от корема на нещастника като кълбо ядосани змии.

Едно момче, почти дете, се свлече на земята от ужас и започна да се влачи по гръб. Ръцете му стискаха щит и прекалено тежка за него секира. Оголил зъби, Кървавия девет се изсмя на страха му. Едно тънко гласче в главата му нашепваше да спре, но той не му обърна внимание. Замахна с меча и разсече и големия щит, и малкото момче. Изпръска с кръв калта, скалата и скованите от ужас лица на мъжете отстрани.

— Хубаво — каза Кървавия девет и им показа червената си усмивка. Сега той е Големия изравнител. Мъж или жена, млад или стар, всички ги чака едно. В това се крие първичната красота, ужасяващата симетрия, съвършената справедливост. Няма измъкване, няма извинения. По-висок от планината, Кървавия девет пристъпи напред и мъжете се отдръпнаха, мърмореха. Огледа кръга от объркани лица и щитове, изрисувани с всевъзможни символи.