Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Никъде не се виждаха лъскави камари златни кюлчета. Нито една монета не беше изложена на показ. Само писалки, мастило и обикновена хартия. Служителите на „Валинт и Балк“ не носеха пищни мантии като тази на магистър Колт от Текстилната гилдия. Не носеха искрящи бижута като тези на магистър Айдър от Гилдията на търговците на подправки. Те бяха невзрачни, облечени в сиво мъже, със сериозни лица. Единственият блясък в залата идваше от случайното отражение на светлината от старателно наведените над писалищата очила.

Така значи изглежда истинското богатство. Това е истинското лице на властта. Това е аскетичният храм на богинята на златото. Глокта стоеше и наблюдаваше чиновниците, навели глави над старателно подравнени купчини документи по подредените си писалища, наредени в идеално прави колони. Жреците, посветени в най-дълбоките мистерии на храма. Погледът му премина на чакащите. Дълга опашка от търговци на дребно и лихвари, собственици на магазини и шарлатани, търговци на едро и мошеници. Седяха на твърдите столове покрай стените и се оглеждаха притеснено. Красиви дрехи, но тревожни лица. Изпълненото със страхопочитание паство, готово да побегне, в случай че богинята на търговията реши да покаже отмъстителната си страна.

Но аз не съм от нейното паство. С остро скърцане на върха на бастуна по гладкия мрамор, Глокта тръгна през застаналите на опашката. Проправяше си с рамо път и се озъбваше в лицето на всеки осмелил се да го погледне търговец, изсъсквайки: „Да, сакат съм!“

Стигна началото на опашката и чиновникът замига неразбиращо на среща му:

— С какво мога да…

— Мотис — кресна му Глокта.

— А за кого да…

— Сакатия. Води ме при върховния жрец, за да пречистя греховете си със злато.

— Но аз не мога просто да…

— Очакват ви! — Няколко реда по-назад, друг чиновник се беше изправил зад писалището си. — Елате с мен, моля.

Глокта дари начумерената опашка със злобна, беззъба усмивка и тръгна между писалищата към вратата на отсрещната, облицована с ламперия стена. Усмивката му не трая дълго. Зад вратата го очакваше високо стълбище, осветено от сноп светлина, идващ от тесен прозорец в горния му край. Каква е тази работа с властта и високите етажи? Не може ли да си достатъчно могъщ и на приземния етаж?

Изруга наум и се заизкачва с мъка след бързащия чиновник, после закуца по дълъг коридор с високи врати от двете страни. Чиновникът спря пред една, наведе се и почука тихо, изчака търпеливо приглушения отговор отвътре и я отвори.

Мотис седеше зад огромно писалище. Лицето му спокойно можеше да мине за издялано от дърво, ако се съдеше по топлината, с която приветства прекрачващия прага Глокта. Писалките, мастилниците и стегнатите купчинки документи върху огромния, тапициран с кървавочервена кожа, плот на писалището му бяха подредени с безмилостната прецизност, с която се подреждаха войниците за парад.

— Посетителят, когото очаквахте, господине. — Чиновникът избърза напред, с наръч документи в ръка. — А също и книжата, които изискват решението ви.

Мотис извърна безизразните си очи към хартията.

— Да… да… да… да… тези всичките за Талинс… — Глокта не изчака покана. От достатъчно дълго време страдам, за да се преструвам, че не ме боли. Пристъпи, залитайки, към най-близкия стол и се свлече в него. Твърдата кожа скръцна и се набръчка под изтръпналия му задник. Ще свърши работа.

Хартията шумолеше, докато Мотис прелистваше страниците, и писалката скърцаше, докато изписваше името му в долния край на всеки документ. На последния спря.

— И не. Този заем да бъде погасен незабавно. — Пресегна се и хвана излъсканата от дългата употреба дръжка на един печат. Натисна го старателно в тампона с червено мастило и го стовари с гръм върху хартията. Дали току-що някой търговец не бе смазан под този печат? С такава лекота ли се стоварват отгоре безнадеждност и разорение? Толкова бързо ли се изхвърлят жена и деца на улицата? Няма кръв, няма писъци, но при все това човекът е напълно унищожен, точно както и в Палатата на въпросите, но с една десета от усилията.

Глокта изпрати с поглед чиновника, който забързано излезе от кабинета. А дали това не беше просто отказ за дребен заем? Кой знае? Чу приглушения звук от затварянето на вратата зад гърба си и тихото изщракване на бравата.

Мотис постави писалката на писалището, като вложи огромно старание в подравняването й по ръба на плота, и веднага се обърна към Глокта: