Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

— Слизам долу — изръмжа Тъл и изтегли от ножницата дългия си меч.

Кучето се замисли дали да не го спре, но после кимна и го изпрати с поглед по тесните стъпала в скалата. Последваха го още няколко от мъжете. Нямаше смисъл да спира никого. Времето беше дошло.

Времето всеки сам да решава къде и как да умре.

Логън ги видя да идват. Изтичаха нагоре по скалната рампа и нахлуха в укреплението. Времето сякаш забави ход. Всеки детайл от нашарените им щитове изпъкна ярко на лъчите на сутрешното слънце — черно дърво, червен мост, два вълка на зелен фон, три коня на жълт. Проблясъци на метал — обков на щитове, халки на ризници, върхове на копия и остриета на мечове. Носеха се напред, надавайки острите, пронизителни бойни викове, както правеха от години. Дъхът пълзеше бавно в носа на Логън, навътре, навън. Пешаците на Бетод и планинците на Крамок се биеха на стената със забавени движения, сякаш бяха под вода. Дори звукът от сблъсъка от оръжията им беше заглушен. Дланите му се изпотиха и засърбяха. Направо не можеше да повярва, че от него се очакваше да се втурне в атака и да избие колкото можеше повече от тях. Ама че глупава идея.

И както всеки път в подобна ситуация, го обзе непреодолимо силното желание да побегне. Усети страха на мъжете около себе си, долови инстинктивното им нервно пристъпяне назад. Разумно решение бе това с отстъпването, само дето нямаше накъде. Нямаше друга посока за тях освен напред. Право в озъбената паст на врага, с надеждата да го от блъснат зад стената, преди да е успял да задържи територия вътре. Това беше единственият им шанс.

Логън вдигна меча на Създателя, изкрещя като обезумял и се втурна напред. Чу виковете на другите, видя ги да тръгват с него под съпровода на тракането на оръжия и брони. Образът пред очите му се разклати и заподскача. Чу ударите на ботушите си по земята, учестеното си дишане, свистенето на вятъра в лицето му.

Войниците на Бетод бързаха да сформират стена от щитове, да насочат копия напред, но при влизането си бяха в безпорядък и объркването им се подсилваше допълнително от връхлитащата ги с викове маса от мъже. Бойните им викове замряха, а тържествуващите изражения на лицата им се смениха с ужас. Някои в предната част се разколебаха, отстъпиха крачка назад. В този момент Логън и хората му ги връхлетяха.

Логън успя да се извърти, да избегне поклащащия се връх на копие и да стовари добре премерен удар върху щита на човека отзад. Засилката му и здравият замах се оказаха достатъчни да съборят онзи на земята. После, докато се изправяше, го посече през единия крак. Острието премина през халките на ризницата и разпори дълбоко плътта отдолу. Дори не си направи труда да довърши крещящия на земята войник, замахна отново с меча и усети как острието се плъзна с отвратително стържене на метал по ръба на щита на друг войник и захапа плът. Онзи изхърка и повърна обилно кръв по предницата на ризницата си.

Видя нечия секира да се стоварва с едно глухо „туп“ върху нечий шлем и да оставя в него вдлъбнатина с размерите на юмрук. Хвърли се встрани на едно връхлитащо копие, което миг по-късно се заби в гърдите на човека зад него. Нечий меч изтрещя върху щит и хвръкналите трески от дървото се забиха в очите на Логън. Замига учестено, пак се хвърли встрани и се подхлъзна в калта. Усети нечия ръка да го дърпа за дрехите и замахна с меча. Чу как костта изпука и видя ръкава на ризницата да увисва като парцал. Пред очите му изникна окървавено лице с облещени очи. Нещо го фрасна здраво в гърба и той политна напред, като замалко се не поряза на меча си.

В следващия момент вече нямаше място за размахване на меча, а миг по-късно нямаше място за каквото и да било. Зад него напираха неговите хора, онези на Бетод напираха през портата и всички блъскаха колкото сила имат. Озова се притиснат отвсякъде. Мъжете пъшкаха и ръмжаха, блъскаха се един друг с лакти, ръгаха се с ножове, забиваха пръсти в очите на другия. Стори му се, че забеляза в мелето Кокала, с разпиляна посивяла коса под изпръскан с кръв шлем с позлатени завъртулки. Беше се озъбил и крещеше. Логън се опита да стигне до него, но непредвидимото лашкане на мелето ги отнесе в различни посоки.

Наръга някого под ръба на щита му. Примижа от болка, когато нещо се вряза в хълбока му. Усети дългото, парещо порязване на острие и болката се усилваше с всяка секунда. Нямаше замах, нямаше ръгане, просто метал притиснат в него под напора на тълпата. Развъртя лакти, замахна с глава и някак успя да се отдръпне от острието и да спре болката. Усети как по панталона на бедрото му плъзва влажно петно. Изведнъж пред него се отвори пространство, освободи ръката с меча и замахна към един щит. С обратния замах на меча отнесе горната част на нечий череп, но в следващия момент отново бе изблъскан напред и лицето му се притисна в нечий пръснат, още топъл мозък.