Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Крамок се ухили и двата реда жълти зъби се откроиха на фона на кафявата му брада.

— Ето този човек обичам аз, точно този. — Един от синовете му, онзи с копието, го дръпна за ризата. — Какво има бе, момче?

— Какво ще стане, ако загубим, тате?

— Ако какво? — изръмжа Крамок и тежката му лапа така перна момчето зад врата, че то се просна по корем на земята. — Ставай горе! Тук никой няма да загуби! Ясно ли е, момче?

— Не и докато луната ни обича — промърмори сестра му, но някак неубедително.

Логън погледна момчето, което се изправяше от земята, с окървавена уста, готово всеки момент да заплаче. Знаеше как се чувства в този момент. Може би трябваше да каже нещо на Крамок относно отношението му към децата. И сигурно щеше да го направи, ако беше първият ден, може би вторият. Но не и сега. Сега беше прекалено изморен, прекалено пребит и насинен, и изплашен, за да го е грижа.

Наблизо мина Дау Черния с нещо силно наподобяващо усмивка на уста. Единственият човек в укреплението, който беше в по-добро настроение от обичайното. А когато видиш Дау Черния да се усмихва, знай, че си затънал до ушите, това знаеше Логън.

— Деветопръсти — избоботи Черния.

— Дау. Да не са ти свършили хората за горене?

— Мисля, че скоро Бетод ще ми прати още. — Той кимна към стената. — Как мислиш, какво ще ни прати днес?

— След това, което отнесоха тази нощ, мисля, че извергите отвъд Крина бяха дотук.

— Проклети диваци. Прав си, дотук бяха.

— А от няколко дни не сме видели никакви шанка.

— Четири дни от последните плоскоглави.

Логън примижа към бавно изсветляващото небе.

— Изглежда, времето ще е хубаво днес. Подходящо време за брони мечове и стегнати редици от мъже. Удобен момент да опита да ни довърши. Няма да се учудя, ако днес изпрати войниците си.

— Нито пък аз.

— Най-добрите — продължи Логън, — от едно време. Никак няма да се учудя, ако след закуска не чуя Белобрадия, Горинг, Бледоликия и проклетия Кокал да чукат на портите.

— Най-добрите ли? — изсумтя Дау. — Най-обикновени пикльовци. — Той извърна глава и се изплю в калта.

— За това не споря.

— Ами? Не се ли би редом със същите тези в продължение на толкова кървави години?

— Бих се. Но това не е причина някога да съм ги харесвал.

— Е, ако това ще те успокои, съмнявам се, че и те те харесват кой знае колко напоследък. — Дау го изгледа продължително. — Я кажи, Деветопръсти, кога спря да те устройва да си с Бетод?

— Трудно е да се каже — отвърна на погледа му Логън. — Мисля, че стана малко по малко. Може би с времето той стана по-гадно копеле. А може и аз да съм станал по-малко гадняр.

— Или може би няма място за двама толкова гадни копелдаци като вас под едно знаме.

— А, не бих казал. Виж ние с теб каква двойка сме. — Логън се отдалечи и се замисли над това, колко по-лек бе животът му с Малакус Кай, Феро Малджин, че дори и с Джизал дан Лутар.

Седем дни и вече се хващаха за гушите. Толкова вбесени и толкова изморени бяха всички. Седем дни. Единственото му успокоение беше, че не оставаха още много.

— Идват.

Кучето го стрелна с поглед. Както повечето неща, излезли от устата на Мрачния, това също не се нуждаеше от споменаване. За всички беше ясно като бял ден. Войниците на Бетод бяха тръгнали напред.

И не бързаха за никъде. Напредваха стегнато, с вдигнати изрисувани щитове и приковани в портата очи. А над главите им се вееха знамената. Кучето ги помнеше от отминалите години. Замисли се с колко от тези хора някога се беше бил рамо до рамо. На колко от познатите лица щеше да се сети и имената. С колко от тези, които днес щеше да опита всячески да върне при пръстта, някога беше пил, ял и се смял край огъня. Пое дълбоко въздух. На бойното поле няма място за чувства, така му беше казал някога Три дървета и Кучето беше запомнил съвета му.

— Добре! — Той вдигна ръка към стрелците с готови за стрелба лъкове. — Да ги оставим да приближат още малко!

Сега войниците стигнаха до стеснението на долината и вече набиваха крак в калта и стърчащите скали, осеяни с труповете на диваците от отвъд Крина и шанка — посечени, премазани или набучени със стрели, оставени там, където бяха паднали. Въпреки това не развалиха строя, не забавиха крачка дори. На няколко пъти стената от щитове се изви, но нито веднъж не се разкъса. Никаква пролука.

— Стегнато напредват — промърмори Тъл.

— Ъхъ. Прекалено стегнато, копелета такива.

Приближаваха. Вече бяха достатъчно близо, за да не се сдържи Кучето да пробва някоя стрела.