Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Но Кървавия девет не го е грижа за нищо.

Докато се събуждаше, Джизал се усмихваше. Шантавата им мисия беше свършила и той скоро щеше да е обратно в Адуа. В прегръдките на Арди. На топло и сигурно място. Мисълта го накара да се сгуши в завивката. После се намръщи. От някъде идваше чукане. Отвори едва очи. Някой му изсъска нещо от другия край на стаята и той обърна глава по посока на звука.

В тъмнината, между завесите на леглото съзря бледото, изкривено от злоба лице на Терез и събитията от последните седмици го връхлетяха с пълна сила. Безспорно тя изглеждаше точно така, както и в деня на сватбата им, но сега за него перфектното лице на кралицата беше някак грозно и омразно.

През последните седмици кралската спалня се бе превърнала в бойно поле. Охраняваната с желязна непримиримост граница беше невидимата линия от вратата до камината и Джизал вече знаеше, че преминаването й криеше сериозна опасност, и в случай че решеше да го направи, правеше го на свой риск. Отсрещната страна на спалнята му сега беше стириянска територия, а самото легло — непревземаемата цитадела на Терез. През втората нощ от брака си, вероятно обнадежден, че първата е била някакво недоразумение, опита една вяла атака, в резултат на която се сдоби с разбит нос. Тогава се примири и предприе нова стратегия, на продължителна и досега неувенчала се с успех обсада.

Терез се оказа майстор на заблудата. Нощем Джизал можеше да спи където си поиска, на пода, на някое неудобно кресло, където и да е, стига да не е с нея в леглото. После, по време на закуска тя отново му се усмихваше мило, приказваше си с него, дори поставяше ръка върху неговата, ако беше сигурна, че ги наблюдават. На моменти успяваше да заблуди дори него , че всичко между двамата е наред. До момента в който не останеха насаме. Тогава му обръщаше гръб, налагаше го с мълчание и го пробождаше с погледи, пълни с такава ненавист, че направо стомахът му се обръщаше.

Придворните дами на кралицата също го третираха с подобаваща омраза, всеки път когато имаше неблагоразумието да се озове сам в присъствието им. Най-вече една от тях, графиня Шалир. Очевидно най-близката приятелка на Терез от най-ранна детска възраст, тя не пропускаше да го изгледа кръвнишки. Веднъж влезе в един от салоните на двореца и се натъкна на цялата дузина. Бяха насядали около Терез и си шепнеха нещо на стириянски. Почувства се като селянче, налетяло погрешка на сбирка на изключително изтънчени вещици, докато правят някое черно заклинание. Най-вероятно насочено към него. Караха го да се чувства като най-долната отвратителна твар. Него, краля, в собствения му дворец.

По неизвестна причина живееше в постоянен ужас, че някой може да разбере. Но засега, дори и някой от прислугата да беше прозрял истината, мълчеше си. Зачуди се дали да не каже на някого. На кого? И какво? Добър ден, милорд шамбелан. Жена ми не иска да се чука с мен нощем. Добра среща, Ваше Високопреосвещенство. Жена ми не ме поглежда. Как сте днес, Ваша чест? Между другото, кралицата ме мрази. Но най-много от всичко се страхуваше да каже на Баяз. Недвусмислено му беше дал да разбере, че не го иска в личния си живот, и сега не можеше да си представи, че ще допълзи по корем да моли за помощта му.

Затова продължаваше да живее в измисления си свят, окаян и объркан. И с всеки следващ ден, прекаран във въображаемото брачно блаженство, изходът от ситуацията ставаше все по-неясен. Сега пред очите му изникна картината на живота, който го очакваше занапред — без любов, без приятели, самотен на пода на спалнята.

— Е? — изсъска Терез.

— Какво „Е“? — озъби й се Джизал.

— Вратата!

Като по команда тропането започна отново. Беше достатъчно мощно, за да разклати тежките врати на пантите им.

— Нищо добро не е дошло от Талинс — промърмори под носа си Джизал и отметна завивката. Изправи се и тръгна залитайки към вратата. Превъртя ядосано ключа и отвори.

В коридора, облечен в пълна броня и с извадена сабя в ръка, стоеше Горст. Държеше газена лампа и ярката й светлина осветяваше половината от разтревоженото му лице. В дъното на коридора, огласен от ехото на стъпки и викове, подскачаха светлините на още лампи. Вече напълно събуден, Джизал се намръщи. Нещо не беше наред.

— Ваше Величество — каза Горст.

— Какво става?

— Гуркулите нахлуха в Мидърланд.

Феро отвори рязко очи. Скочи от кушетката. Краката й стъпиха стабилно на пода, тялото й инстинктивно зае отбранителна позиция. Единият й юмрук стисна здраво откъртения крак на маса. Проклинаше наум. Пак беше заспала, а от това досега нищо добро не беше излязло.