Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Изглежда, днес Феро не беше в милостиво настроение.

Конят на току-що заклания съгледвач я гледаше безразлично.

— Какво? — сопна му се Феро. Може и да се бе променила по време на пътуването на запад, но никой не се променя чак толкова. Един войник по-малко в армията на Утман беше за добро, без значение откъде беше. Феро нямаше нужда да се извинява за постъпките си. Най-малкото на кон. Сграбчи го за оглавника и рязко го дръпна.

Валимир може и да беше най-обикновен бял глупак, но трябваше да му признае, че се бе справил добре със засадата. На площада лежаха труповете на десетима от съгледвачите и вятърът развяваше окъсаните им дрехи, докато кръвта им попиваше в прашната земя. Единствената жертва от страна на Съюза беше идиотът, който се остави да го повлече въжето и който сега стоеше отстрани, целият ожулен и покрит с прахоляк.

Добра работа, засега.

Един от войниците побутна с върха на ботуша си един труп.

— Така значи изглеждат гуркулите, а? Сега не са толкова страховити.

— Тези не са гуркули — каза Феро. — Съгледвачи кадири, принудени да служат в императорската армия. И те не искат да са тук, точно колкото и ти. — Войникът я зяпна леко озадачен и ядосан. — В Канта живеят много народи. Не всеки с мургаво лице е гуркул, не всеки се моли на техния бог, нито пък коленичи пред техния император.

— Повечето го правят.

— Повечето нямат избор.

— Все пак за нас те са врагът — ехидно отбеляза онзи.

— Не съм казала, че заслужават пощада. — Феро мина покрай войника и влезе в къщата с камбанарията. Както изглеждаше, Валимир беше успял да се сдобие с пленник. Той и няколко от хората му бяха наобиколили един от съгледвачите, който стоеше на колене, със здраво вързани на гърба ръце. Едната половина на лицето му беше издрана, оглеждаше се с онзи типичен за пленниците поглед.

Изплашен.

— Къде… са… основните… ви… сили? — викаше настоятелно Валимир.

— Той не говори езика ви, бял — троснато заяви Феро. — От виковете ти няма смисъл.

Валимир извърна навъсеното си лице към нея.

— Трябваше да се сетим да доведем някой, който говори кантикски — подхвърли саркастично той.

— Трябваше.

Последва мълчание. Валимир я чакаше да каже нещо, но Феро си замълча. Накрая той въздъхна дълбоко.

— Ти говориш ли кантикски?

— Естествено.

— В такъв случай ще бъдеш ли така добра да му зададеш няколко въпроса?

Феро стисна зъби и шумно пое въздух. Пълна загуба на времето й, но трябваше да се свърши, така че по-добре да приключва по-бързо.

— Какво да го питам?

— Ами… знаеш, колко далеч е армията им, колко са, накъде са тръгнали…

— Хъ. — Феро клекна пред пленника и го погледна право в очите. Онзи я гледаше втренчено. Беше отчаян, изплашен и със сигурност се питаше какво прави тя тук, с тези бели. Тя самата все още си задаваше същия въпрос.

— Коя си ти? — прошепна съгледвачът.

Феро извади камата си и я вдигна пред лицето му.

— Сега ще ми отговориш на въпросите, иначе ще те убия с този нож. Ето тази съм аз. Къде е гуркулската армия?

— На около… — облиза нервно устни мъжът — два дни поход оттук, на юг.

— Колко са?

— Не мога да броя до толкова. Много хиляди. Хора от пустинята, от равнината, от…

— В каква посока вървят?

— Не знам. На нас ни казаха само да дойдем до това село и да видим дали е празно. — Той преглътна и буцата на гърлото му подскочи нагоре-надолу. — Може би командирът ми знае повече…

— Ххх — изсъска в лицето му Феро. Капитанът му повече нямаше да говори, след това, което тя направи с главата му. — Много са — обърна се сърдито към Валимир на общия език на Съюза. — След тях идват още повече. На два дни път оттук са. Той не знае накъде са поели. Друго?

Валимир потърка наболата си руса брада.

— Предполагам… можем да го изпратим в Агрионт. Да го предадем на Инквизицията.

— Този не знае нищо. Само ще ни забави. По-добре да го убием.

— Но той се предаде! Ако го убием, това ще е най-обикновено убийство, няма значение във война ли сме, или не. — Валимир кимна на един от войниците си. — Не искам това да ми тежи на съвестта.

— Аз пък искам. — Камата на Феро потъна до дръжка в гърдите на съгледвача. Онзи я зяпна с ококорени очи. От прореза на ризата му бликна кръв и бързо се разрасна в голямо тъмно петно. Той го изгледа смаяно и изстена продължително.

— Глъ… — Главата му се килна назад и тялото му се отпусна. Феро се обърна и видя, че войниците я гледаха като втрещени, с пребледнели лица и изскочили от изненада очи. Тежък ден беше за тях днешният. Много уроци за учене, но скоро ще да свикнат.