Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Но мощните ръце спряха дотук. С периферното си зрение Логън видя Бетод да се надвесва на парапета на стената. Едната му ръка се вдигна и описа бавни кръгове във въздуха. Логън добре помнеше значението на този жест.

Не бързай. Направи го бавно. Нека им е за урок, който никога няма да забравят.

Тежкият ботуш на Страховития се вдигна от челюстта му и Логън усети, че го вдигат от земята. Ръцете и краката му увиснаха безжизнени като на марионетка с отрязани конци. Татуираната ръка се вдигна нагоре, черният й силует се очерта на фона на яркото слънце, после полетя към главата му. Зашлеви го с отворена длан, като баща, който удря непослушния си син. За Логън усещането бе като от удар с тиган. В главата му блесна ярка светлина и устата му се напълни с кръв. Погледът му се избистри точно навреме, за да проследи обратния замах на синята длан. Полетя към главата му и го зашлеви с опакото на ръката, като ревнив съпруг, който налага безпомощната си жена.

Чу от гърлото му да се откъсва дрезгаво хъркане и в следващия момент вече летеше. Синьо небе, заслепяващо слънце, жълта трева и размазани, вторачени в него лица. Блъсна се в кръга от щитове и се строполи почти в несвяст на земята. Някъде далеч от него мъжете викаха, крещяха, съскаха, но той не чуваше думите, а и му беше все едно за тях. Сега можеше да мисли само за едно, за студенината, която изпълваше стомаха му. Сякаш коремът му беше пълен с лед.

Видя една бледа ръка, омазана с кръв, с потрепващи под издраната кожа сухожилия. Неговата ръка, разбира се. Ето го чуканчето на липсващия пръст. Но когато опита да накара пръстите си да се отворят, те противно на волята му се вкопчиха още по-силно в кафявата земя.

— Да — прошепна, кръвта потече от изтръпналата му уста и покапа в тревата. Ледът в стомаха му се разпростря чак до върха на пръстите и цялото му тяло изтръпна. И добре, че така стана. Крайно време беше.

— Да — изсъска отново. Логън и Кървавия девет се засмяха едновременно.

Уест не очакваше, че Деветопръстия ще се изправи някога повече, но ето го, изправяше се и се смееше. Първоначално смехът прозвуча почти като вопъл, един лигав кикот, пронизителен, особен. После стана по-силен, по-остър, вледеняващ. Сякаш се смееше на някаква жестока шега, която само той разбираше. Смъртоносна шега. Главата му клюмна на една страна, като на обесен. Лицето около широката му усмивка беше като вкаменено.

Зъбите му бяха порозовели от кръв, кръв се стичаше и от раните на лицето му, от разцепените му устни. Смехът му се усили, направо пробиваше тъпанчетата на Уест, остър и грапав като зъбците на трион. Ужасяващ, смразяващ кръвта нереален смях. Като да се смееш на клане. Да се хилиш на касапница.

Кървавия девет залитна напред, олюля се като пиян, с отпуснат надолу в окървавения му юмрук меч. Мъртвешки празните му очи бяха влажни, изцъклени, зениците им зееха като две черни дупки. Побърканият му смях дереше, режеше дървените щитове на кръга. Уест усети как устата му пресъхва и направи крачка назад. Всички отстъпиха назад. Вече не знаеха кой ги плашеше повече: Фенрис Страховития или Кървавия девет.

Светът беше в пламъци. Дъхът му беше нагорещена пара. Мечът в ръката му беше нажежен до бяло ръжен.

Слънцето беше бяло петно разтопен метал в насълзените му очи. Всичко останало беше студена сива сянка — хора, щитове, стени, гигантът от синя плът и черна стомана. От него струеше на вълни вцепеняващ страх, но той само караше усмивката на Кървавия девет да расте. Страхът и болката само подхранват огъня и пламъците му се издигат още по-високи и по-горещи.

Светът беше в пламъци и в центъра му гореше Кървавия девет. Той изпъна ръка и сви подканващо три пръста.

— Чакам.

Огромните юмруци полетяха към него, ръцете посегнаха да го сграбчат, но уловиха само смеха му. По-лесно е да удариш танцуващия пламък. По-лесно е да сграбчиш кълбо дим.

Сега кръгът беше пещ. Стръкчетата жълта трева бяха огнени езици под краката му. Пот, слюнка и кръв покапаха върху тях като мазнината от месо над огъня.

Кървавия девет изсъска — вода върху жарта. Съскането премина в ръмжене — плискащ от тигелите разтопен метал. Ръмженето премина в оглушителен рев — сухи дървета, обхванати от горски пожар. Тогава пусна в действие меча на Създателя.

Сивият метал полетя в ослепително бели кръгове. Заби се в синята безкръвна плът, иззвънтя в черната стомана. Гигантът изчезна от погледа му и острието захапа лицето на един от мъжете зад щитовете. Главата му се пръсна и кръвта му изпръска стоящия до него. В стената от щитовете зейна дупка. Другите отстъпиха боязливо назад и кръгът се разтегли под напора на страха им. Страхуваха се от него повече от гиганта. Мъдро от тяхна страна. Всяко живо същество беше враг на Кървавия девет и когато той приключеше с разчленяването на този огромен демон, щеше да се заеме с тях.