Джо Абъркромби - Последният довод на кралете

Мрачния вдигна лъка и го погледна въпросително. Кучето поклати глава и тихо извади ножа си от канията. Не искаше да разчита на това, че щеше да умре веднага от стрелата, а веднъж пронизана, кой я знаеше на какво беше способна? А студената стомана в гърлото не оставяше нищо на случайността.

Двамата започнаха да се промъкват тихо зад гърба й. Въздухът в стаята беше горещ и гъст като блатна вода. Кучето пристъпваше внимателно, като се стараеше да не диша дълбоко, беше сигурен, че ако го направеше, вонята щеше да го задуши. Потеше се или просто въздухът в стаята се полепваше на капки по кожата му, но което и да беше, само след няколко крачки беше плувнал във вода. Избираше предпазливо пътя си между пръснатите безразборно боклуци по пода — кутии, вързопи, бутилки. Намести пръсти около влажната дръжка на ножа, фиксира погледа си между плешките на жената, там, където първо щеше да забие ножа…

Единият му крак закачи празен буркан и той се изтърколи с тракане по пода. Жената извърна рязко глава и песента й секна. Имаше изпито, бледо като на удавник лице и черна боя около дръпнатите очи — сини и студени като океана.

В кръга цареше пълна тишина. Мъжете по краищата му стояха неподвижно, с увиснали лица и щитове. Тълпата зад тях и хората по стените бяха застинали и притихнали.

Въпреки яростта на Деветопръстия, въпреки бясното му дърпане и сучене, гигантът го държеше здраво в прегръдката си. Дебелите мускули бяха изскочили под синята кожа и ръцете бавно изстискваха последните капки живот от северняка. Уест усещаше в устата си горчивия вкус на отчаянието. Всичките му усилия, всичките му страдания, всичките изгубени животи щяха да се окажат пропилени напразно. Бетод щеше да се измъкне безнаказан.

В този момент Деветопръстия изрева като животно. Страховития продължаваше да го държи, но сега синята му ръка трепереше от усилието. Сякаш изведнъж силите го бяха напуснали и не можеше да продължи да затяга хватката си. Всеки мускул, всяко сухожилие в тялото на Уест се напрегна докрай. Дебелият ремък на щита се впи в дланта му. Челюстите му бяха така здраво стиснати, че зъбите започнаха да го болят. Двамата първенци се бяха вкопчили един в друг с всички сили, напрегнали всеки мускул, но въпреки това оставаха неподвижни, сякаш замръзнали в средата на кръга.

Кучето скочи напред с готов за удар нож.

— Спри.

Замръзна на място. Никога не беше чувал такъв глас. С една-единствена дума успя да избие всички мисли от главата му. Зяпна бледата жена с широко отворена уста. Не смееше да си поеме дъх, копнееше да чуе отново гласа й.

— Ти също. — Погледът й се насочи към Мрачния и физиономията му се изпъна, остана като вцепенен, ухилен, изтеглил наполовина тетивата на лъка.

Жената изгледа от горе до долу Кучето и нацупи устни, сякаш беше разочарована от нещо.

— Така ли се държат гостите?

Кучето замига на парцали. Какви ги мислеше, да нахлува така, с нож в ръка? Не можеше да повярва, че си беше позволил такава постъпка.

Изчерви се до уши.

— О… съжалявам… мътните го взели…

Мрачния промърмори нещо и захвърли лъка си в единия край на стаята, сякаш изведнъж бе осъзнал, че държи лайно в ръката си. После сведе поглед и заоглежда неразбиращо стрелата в другата ръка.

— Така е по-добре — каза тя и Кучето осъзна, че се е нахилил до уши като някой идиот. Предположи, че от устата му се е проточила някоя лига, но му беше все едно. Нищо не беше важно вече, само тя да не спира да говори. Жената изпъна един дълъг бял показалец и ги подкани да се приближат. — Не е нужно да стоите толкова далеч от мен. Елате по-близо.

Двамата с Мрачния се завтекоха като нетърпеливи хлапета. В стремежа си по-скоро да й угоди, Кучето се спъна в собствените си крака, а Мрачния се блъсна в една маса и замалко да падне по очи на пода.

— Казвам се Кориб.

— О — каза Кучето. Това беше най-прекрасното име на света. Колко красота в една-единствена дума.

— Хардинг Мрачния ми викат!

— На мен ми викат Кучето заради острия нюх и… ъ… — Мамка му, не можеше да си събере мислите. Имаше нещо важно, което трябваше да направи, но абсурд да си спомнеше какво точно.

— Кучето… идеално. — Гласът й беше успокояващ като гореща вана, мек като целувка, като мед и мляко… — Не заспивай още! — Главата на Кучето беше клюмнала на една страна и черно-бялото лице на Кориб започваше да се размазва пред очите му.

— Съжалявам! — каза тихичко и пак се изчерви. Опита да скрие острието зад гърба си. — Много съжалявам за ножа… нямам представа какво…