Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Как да се промъкне? Ами нали е от ФБР, ето как. Тя имаше твърдото намерение да не излага на риск живота на своите сътрудници, тоест щеше да изпълни дълга си — да арестува Кевин Ший и ако се наложи, да употреби сила. Заповяда на шофьора да заобиколи преносимите прегради и да кара надолу, край павилиона, към целта. Изобщо не я интересуваше кой можеше да й се изпречи на пътя. Знаеше, че адвокатът Уес Фаръл щеше да се сблъска със същото затруднение, но не можеше да размаха служебна значка, за да мине.

Все още го изпреварваха.

Колата пълзеше през гъмжилото, неколцина от тръгналите пеша удряха ядно с длани по покрива и предния капак. Две пресечки за три минути и половина, а след това ги спряха двама гвардейци с юношески лица, стиснали пушки и наежени.

Симз се измъкна от колата, показа им значката и се представи. Двете момчета (на малките табели, закачени на униформите, бяха написани имената им — единият беше Морган, а онзи с ястребовия нос — Ешър) се спогледаха и Морган попита:

— Госпожо, с какво можем да ви бъдем полезни?

— Аз и колегите ми трябва да преминем през вашия кордон.

Отново мълчаливо съвещание. Морган обясни:

— Госпожо, ще трябва да поискам разрешение.

Симз се изпъчи.

— Аз ти разрешавам, синко. Ние сме от Федералното бюро за разследване и бързаме.

— Да, госпожо.

Но никой не помръдна.

— Е, какво става?

— Ами, заповядано ни е да не допускаме автомобили по маршрута на шествието…

— Ще отида да попитам — предложи Ешър и затича нанякъде.

Морган ги успокои с жест.

— Няма да ви забавим. Най-много пет минути.

Фаръл, познаващ града къде по-добре от Симз, веднага се сети какво става около сборния пункт на шествието, затова избра обиколен път през „Портола“ и „Туин Пийкс“, като се надяваше да мине през Ашбъри и да стигне до парка. Останалото разстояние можеше да извърви пеша. Предполагаше, че във всеки случай друго не му остава.

Тъкмо подминаваше една бензиностанция на Седемнайсето, когато чу сигнала на пейджъра. Обърна, спря, изскочи от колата и се хвърли към телефонния автомат, за да набере появилите се на екранчето цифри.

— Значи водите сенаторката? Лично ли ще дойде?

Фаръл още не си позволяваше да повярва.

Глицки го прекъсна сърдито:

— Кажете ми адреса. Нямаме никакво време. — Изслуша, Фаръл и отбеляза: — Че това е точно по средата… нали оттам ще тръгне шествието.

— Точно така, а по радиото казаха, че са отцепили парка с кордон. Откъде идвате?

— Пасифик Хайтс.

— Ще трябва да обикаляте, може би отгоре, по „Джуда“.

Глицки му благодари.

— Ще ми отнеме само десетина минути.

— Не разчитайте на това. Между другото, идеята ви да се измъкнем, ако изпреваря федералните…

— Е?

— Не е добра. Не и днес.

Симз говореше с друг мъж, според табелката фамилията му беше Флорио. Ивиците по ръкава явно означаваха, че има по-висок чин и власт в своята част. Отново обясни проблема си — гвардейците бяха длъжни да ги пропуснат през редиците си, трябваше да извършат арест. По федерална заповед. Един от най-издирваните престъпници. Веждите на Флорио се надигнаха.

— Да не е Кевин Ший?

Щом чуха това име, Морган и Ешър се изпънаха и се превърнаха целите в слух.

Тя се озърна наляво и надясно, после изгледа втренчено Флорио.

— Няма да обсъждаме това. Сега можем ли да тръгваме?

Върна се в колата, а Морган и Ешър ги придружаваха от двете страни.

— Трябваше вече да е тук — каза Кевин.

— Може да е попаднал в задръстване.

Не можеше да се спре, току подръпваше щората с пръсти и надничаше надолу. Мелъни я измъкна от ръката му.

— Седни. Хайде, Кевин. Като зяпаш, с нищо няма да си помогнем.

— Но и като седя , с нищо няма да си помогнем.

— Ще седиш, за да чакаш Уес. Ще дойде.

Кевин започна да щрака с пръсти, нервите му го измъчваха жестоко.

— По-добре да бяхме…

— Ей! — Опря пръсти в устните си. — Правим най-доброто. — Наведе се да го целуне. — Обичам те. Просто чакай. Уес ще се появи. Всичко ще бъде наред.

Тъкмо пак посягаше да размести щората, за да погледне към парка. Прозвуча звънецът от входната врата на блока.

— Ето го — промълви Мелъни и тръгна към бутона за отваряне на вратата.

Понечи да го натисне, а Кевин скочи към нея.

— Чакай!

Застана до един от страничните прозорци. Надникна надолу.

— Добре. Той е. Поне ми се струва, че е той… досега не съм го виждал с костюм.

— Кевин, а кой друг може да е? Никой не знае, че сме тук.