Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Да, ще прозвучи добре.

После ще ги поведе към Градската палата, по кипящите улици. Със съзнанието за правотата на своя гняв и своето величие.

Тя излезе оживено от задните стаи. Бе облякла тъмносиния си тоалет — шапка, жакет, портмоне. Всичко се нареждаше добре. С нежелание обезвреди съпротивата на Ейб, но сега се налагаше да побърза.

Влезе в преддверието и рязко спря, раменете й се отпуснаха. И на нея вече й идваше до гуша.

— Ейб, трябва да вървя. Моля те…

Глицки препречваше достъпа до входната врата.

— Ще се обадя оттук на Уес Фаръл и ще му кажа, че идваш с мен, за да гарантираш лично безопасността на Кевин Ший.

— Ейб, отивам на шествието. Кметът ме помоли да занеса разрешението…

— Лорета, не те моля. Само ти казвам. Забрави за разрешението. Давам ти последен шанс…

— За какво?

— Непрекъснато разправяше, че не искаш нищо друго, освен Кевин Ший да бъде заловен. И разбира се, той има право на известни гаранции за сигурността си. Ето, давам ти шанс да докажеш, че си говорила искрено.

— Да, така е. Сега също. Защо да лъжа, за Бога?

— Защо ли? Защото политическата ти кариера ще се срине, ако Кевин Ший е невинен и ти съзнаваш това. Не бива той да се окаже невинен. Няма да допуснеш той да бъде арестуван, за да каже истината. Тази е причината да ми пречиш постоянно.

— Що за тъпотии… Ейб, никому не съм пречила. Нещо те е прихванало…

Той вдигна ръка.

— Знам, знам. Мания за преследване, преумора, замъглен разсъдък. Позна, точно в такова състояние съм.

Тя пристъпи към него.

— Стига приказки. Пусни ме!

Започна да го бута, но сякаш имаше насреща си стена. Докато той побесня, стисна раменете й и я тласна назад. Лорета се препъна, едва се задържа на крака. Очите й блеснаха, когато се изправи.

— Ейб, нали си приказвахме за сринати кариери, та с твоята това се случи току-що.

Глицки се насили да остане спокоен.

— Няма да те пусна. Проумей това най-после. Имаш десетина секунди да дадеш съгласието си, че ще излезем заедно оттук. После изборът няма да е в твои ръце.

Тя зяпна за миг-два, преди да го увери, че е буйно луд.

— Още шест секунди.

— А защо да давам съгласието си? Отвън ме чака кола с шофьор, трябва да отида…

— Времето ти свърши. — Вкамененото лице на Глицки изглеждаше пепеляво. — Лорета, само не казвай, че не ти оставих изход. Но ти не пожела да се измъкнеш. — Пое си дъх на пресекулки. — Арестувам те за убийството на Кристофър Лок.

Тя се позабави с реакцията — присвитите очи, наклонената встрани глава, изумлението.

— Как можеш… Това е нелепо …

— Не, Лорета. Това е истината.

— Да не си го сънувал снощи? Ейб, ти си се побъркал. На твое място не бих…

Той поклати глава.

— Не е седял обърнат към задното стъкло. Гледал е напред, като тебе, без нищо да подозира.

— Ти си превъртял!

Не й обърна внимание.

— Вярно, били сте близо до бунта в лагера, дори сте отивали натам в колата. Но така и не сте стигнали, нали?

— Разбира се, че стигнахме. Как ти хрумна изобщо?…

— Ами защото работя с факти. Мина време, докато парчетата ми се съберат в главата. Нямаше никакви признаци, че около колата е вилняла тълпа, че са я ритали отзад, че са мятали камъни. Огледах отвсякъде. Взирах се внимателно.

— Значи нещо си пропуснал.

— Не съм. Още при огледа започнах да се чудя. Липсващото ми подсказа какво означаваше всичко.

— И какво е то?

— Каквото си извършила — спряла си на две-три пресечки от тълпата и си гръмнала Лок зад ухото. И никой не е чул този изстрел.

— Не съм. Нищо подобно нямаше…

Гласът на Глицки остана безизразен.

— Но освен другото, този изстрел не е набил парченца от стъклото в раната и около нея, а и барутните изгаряния бяха прекалено силни. Но ти едва ли си се досетила за тези подробности. Скучна полицейска работа, обичайните занимания на криминалистите. Не е интересно.

Тя скръсти ръце, косата й се разлюля.

— А после какво съм направила?

— Вкарала си колата в тъмна уличка без изход — там лампите не светят, — излязла си и пак си стреляла, през предното дясно стъкло, за да изглежда, че са се прицелили в тебе. След това, най-вероятно си използвала дръжката на пистолета, за да пробиеш по-широка дупка в стъклото.

— Вероятно, значи. Само вероятно? Нима не си абсолютно сигурен?

— Не знам точно с какво си разбила стъклото, но мисля, че ще установим това. Само че така си допуснала поредната грешка.

Изчака. Тя не каза нищо, очите й се взираха неотстъпчиво. Тогава продължи: