Джон Лескроарт - Предателство

Глицки, който ежедневно следеше развоя на събитията заедно с Харди, не можеше да скрие задоволството си. Харди се бе опитал да изтъкне, че едва ли някой наистина виновен ще бъде наказан, но Глицки тържествуваше от кръвопролитието, на което ФБР само се бе подложило.

Сега Харди посегна към плик двайсет на двайсет и осем сантиметра. Бе пристигнал адресиран до него, с надпис лично и поверително, с редовната поща и без обратен адрес, но с печат и пощенска марка от Сан Франциско. Бръкна и извади две копия на документи, изпратени по факс, които съдържаха електронна кореспонденция между Rolan@sbcglobal.net и JAA@ Allstrong.com. Те носеха дата от деня след убийството на семейство Халил и съобщаваха, че Нолан е свършил последната си задача и иска остатъка от заплащането си да бъде преведено на съответната банкова сметка. Олстронг трябвало да предаде съобщение на господин Крекар, че въпросът е решен, както е било обещано, и той можел да продължава да работи по договорите в Анбар без намесата на конкуренцията.

Въпреки че в това нямаше нищо смешно, по устните на Харди заигра призракът на една усмивка. Може би трябваше да се обади на Глицки и да му каже, че Бил Шуйлер в крайна сметка не беше наивният и мекушав агент, на какъвто трябваше да се прави, за да запази работата си. От друга страна Харди нямаше доказателство, че Шуйлер има нещо общо с това последно сведение. Всяко споменаване на името му вероятно би вкарало човека в по-голяма беда. А и писмото би могло да пристигне от всеки друг агент на ФБР между Сан Франциско и Багдад, който знае какво се случва и изпитва отвращение от ролята, която Бюрото е принудено да играе.

Харди съзнаваше, че без свидетел или друг начин за доказване на автентичността на документите, това което държеше в ръка бяха само два листа хартия, която не би имала никаква стойност в съдебната зала. Той седна зад бюрото си и задърпа стегнатата кожа на челюстта си, докато за стотен, за хиляден път обмисляше евентуалните последици от своите действия.

Не беше обещавал нищо на Олстронг. Тъкмо напротив, бе дал ясно да се разбере, че ще разполага с всяка получена информация, както сметне, за добре. Освен другото, така или иначе, това последното не беше изпратено от Олстронг. Не му дължеше нищо. Както бе казал самият Олстронг, ситуацията бе неприятна.

Стана и без да размени и една дума с никого, прекоси офиса, отиде до стаята с копирния апарат и направи две ксерокопия. Върна се до бюрото си и започна да рови из записките си да открие адреса на Абдел Халил.

Харди и Франи подрязваха розите, които вървяха покрай оградата в задния им двор. Беше хладна неделна сутрин на втората седмица през юни. Говореха за децата си, които чакаха да пристигнат и да останат вкъщи през следващите няколко дни.

— Мисля, че и двамата трябва да поработят — каза Харди. — Работил съм всяко лято от живота си.

— Разбира се, че си работил — отвърна Франи. — Дори и сега си те представям — четирийсет и една годишният Дизмъс Харди, който разорава полето. Да не говорим как си вървял по десет мили до училище всеки ден в дълбокия сняг.

— Махни тази част за снега. Тук е Сан Франциско, забрави ли?

— Да, но когато беше малък, климатът тук не беше ли по-различен? — Франи се наслаждаваше на тази шега с разликата от единайсет години във възрастта на двамата.

— Много смешно — каза той и отстъпи назад.

Посегна и отряза издъно една роза, Току-що напъпила.

— Хей — нахвърли се тя срещу него.

— Старите ми очи недовиждат — дръпна се назад той. — Целех се малко по-надолу, в корена.

— Цели се по-нависоко, иначе и аз ще започна да режа на ниското — и тя игриво замахна към него с ножицата.

Харди направи още една крачка назад, после навири глава и погледна през рамото й.

— Я виж какво е довлякла котката тук.

По тясната пътечка от едната страна на къщата се задаваше Глицки. Беше цивилен, с ръце в джобовете на ожуленото кожено яке. Стигна до Франи и я прегърна лекичко, прие целувката й по бузата и се обърна към съпруга й.

— Знам, че ще прозвучи грубиянски — каза Харди, — но днес е неделя. Мислех си, че каквото и да е, може да почака. Но може би не е така.

— Може би не е така в крайна сметка. Знаеш ли нещо за това?

— За кое?

— Джак Олстронг.

Харди почувства кухина в стомаха си. Задържа дъх, прокашля се и се опита да преглътне.

— Не. Какво ще ми кажеш за него?

— Седнал в колата си тази сутрин в Хилсбъро, завъртял ключа и хвръкнал във въздуха заедно с половината си къща. Гръмна в новините.