Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

В петък вечерта отидох в „Мечката“. Дейв Еванс работеше на бара. По телефона вече му бях съобщил, че няма да работя повече в заведението, и той го прие. Сигурно си е знаел, че просто е въпрос на време. Вече бях получил неофициално потвърждение, че след броени дни ще ми върнат разрешителното за частен детектив, както ми беше обещал Ъпстийн, а всички възражения срещу това да нося оръжие бяха оттеглени.

Само че тази вечер Дейв беше затънал до гуша в работа. Около бара беше претъпкано, така че имаше място само за правостоящи. Дръпнах се, за да може Сара да мине с купчина поръчки за бира в едната ръка и за храна в другата. Изглеждаше изтощена, което бе необичайно, но после забелязах, че същото важи за всички останали, които работеха.

— Гари Мейсър ми даде двайсет и четири часа предизвестие и после напусна — каза Дейв, докато смесваше един коктейл и едновременно държеше под око три халби, които се пълнеха с бира. — Жалко. Харесваше ми. Реших, че ще се позадържи. Имаш ли представа какво се е случило с него?

— Никаква.

— Е, ти го нае.

— Сгрешил съм.

— Какво пък толкова! Не е фатално. — Посочи превръзката на шията ми. — Макар че това явно като нищо е можело да бъде. Май не бива да питам.

— Можеш да попиташ, обаче ще те излъжа.

Един от чучурите започна да пръска пяна.

— Мамка му! — изруга Дейв и ме погледна. — Ще направиш ли услуга на стар приятел?

— Веднага — отговорих.

Отидох отзад и смених кега. Докато бях там, още два свършиха, така че смених и тях. Когато се върнах, Дейв се оправяше с поръчките за ресторанта, поне десет човека чакаха за питиета, а барманът беше само един.

И така за една вечер поех предишната си роля. Нямах нищо против. Знаех, че отново ще се заема с онова, в което бях най-добър, затова с удоволствие поработих за последен път за Дейв. Бързо влязох във форма. Идваха клиенти и аз си ги спомнях по поръчките, макар да не помнех имената им — мъжът с „Танкъри“, момичето с маргаритите, петимата трийсетинагодишни мъже, които идваха в петък и винаги си поръчваха една и съща бира, никога не експериментираха с по-екзотичните марки, така че наричахме пристигането им „атаката на отряд светло пиво «Курс»“. Цъфнаха братята Фулки, следвани от Джаки Гарнър, и Дейв се престори, че се радва да ги види. Беше им длъжник, задето не бяха допускали репортерите в бара след смъртта на Мики Уолас, макар да подозираше, че присъствието им е подплашило и част от редовните му клиенти. И сега седяха в ъгъла, ядяха бургери и обръщаха чашите с уиски жадно като хора, които на следващия ден трябва да се върнат зад решетките — познато място за братята Фулки.

Така мина вечерта.

Еди Грейс се събуди от щракането на кибритена клечка в тъмното на спалнята му. Лекарствата донякъде бяха притъпили болката, но бяха замъглили и сетивата му, затова не можа веднага да се ориентира какво става и защо е буден. Помисли си, че сигурно е сънувал такъв шум. В крайна сметка, в къщата никой не пушеше.

Но тогава просветна цигара и някаква фигура се размърда в креслото отляво. За миг мярна лицето на човека. Изглеждаше слаб и болнав, косата му беше пригладена назад, ноктите му бяха дълги и изглеждаха пожълтели от никотина. Дрехите му бяха тъмни. Дори в собственото си вонливо смъртно легло Еди усети смрадта на мрака в него.

— Какво правиш тук? Кой си ти? — попита Еди.

Мъжът се приведе напред. В ръката си държеше стара полицейска свирка на сребърна верижка. Беше на бащата на Еди и старецът му я бе дал, когато се пенсионира.

— Харесва ми — каза непознатият и поклати свирката на верижката. — Смятам да я прибавя към колекцията си.

Дясната ръка на Еди потърси копчето за алармата, с което викаше Аманда. Щеше да звънне в спалнята й и тя или Мики щяха да дойдат. Пръстът му натисна бутона, обаче не чу нищо.

— Дадох си труда да прекъсна кабела — обясни мъжът. Вече няма да ти трябва.

— Попитах те какво търсиш тук — изграка Еди. Вече беше уплашен. Това бе единствената уместна реакция в присъствието на този човек. Нищо у него не беше каквото трябва. Нищичко.

— Дойдох да те накажа за греховете ти.

— За греховете ми ли?

— Задето предаде приятеля си. Задето изложи сина му на опасност. За смъртта на Каролайн Рос. За момичетата, на които причиняваше болка. Дойдох, за да те накарам да си платиш за всички тях. Съдът разгледа делата ти и те намира за виновен.

Еди се засмя глухо.

— Майната ти. Погледни ме, аз умирам. Всеки ден ме боли. Нима можеш да ми причиниш нещо, което вече не ме е сполетяло?