Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

Изобщо не се споменаваше за жената. Не попитах какво е станало с нея или с любовника й. Не исках да знам, но можех да се досетя. Скрили ги бяха някъде на тъмно и дълбоко, далеч един от друг, където щяха да изгният.

— Хансън беше един от нас — каза Ъпстийн. — Държи те под око още откакто напусна Мейн. Не биваше да влиза в къщата. Не знам защо го е направил. Може би е видял Мейсър и е решил да го спре, преди да се добере до теб. Засега го държат в изкуствена кома. Малко вероятно е да може някога да се върне към задълженията си.

— Тайните ми приятели — казах, припомняйки си думите на Колекционера. — Никога не съм допускал, че Хансън е един от тях. Явно съм по-самотен, отколкото си мислех.

Ъпстийн отпи от водата си.

— Престарал се е, опитвайки се да ограничи действията ти. Решението да ти отнеме разрешителното не беше негово, но той искаше да приложи взетото решение. Преценихме, че привличаш твърде много внимание и че се нуждаеш някой да те закриля от самия теб.

— Е, фактът, че той и бездруго не ме харесваше, е бил от помощ.

Ъпстийн сви рамене.

— Той вярваше в закона. Затова избрахме него.

— Има ли и други?

— Да.

— Колко?

— Недостатъчно.

— А сега?

— Чакаме. Ще ти върнат разрешителното като частен детектив и разрешителното да носиш оръжие. След като не можем да те предпазим от самия теб, може би трябва да ти дадем възможност сам да се пазиш. Само че на определена цена.

— Винаги е така.

— По някоя услуга от време на време, нищо повече. Ти си добър в работата си. Ще улесним отношенията ти с щатската полиция и с местната полиция, защото намесата ти може да се окаже полезна. Смятай се за съветник, за консултант по някои въпроси.

— И кой ще го направи? Ти или някой друг от моите така наречени приятели?

Чух зад гърба ми да се отваря врата. Обърнах се. Влезе комисар Рос, но не свали палтото си и не седна при нас на масата. Просто се облегна на плота на ресторантчето, сплел пръсти пред себе си, и ме погледна като социален работник, изправен пред отчайващо непоправим малолетен престъпник.

— Шегуваш се! — възкликнах. — Той ли?

— Той — отговори Ъпстийн.

— Пети отдел.

— Пети отдел.

— С такива приятели…

— … на човек не му трябват врагове — довърши вместо мен Ъпстийн.

Рос кимна.

— Това не означава, че трябва да ме търсиш всеки път, когато си загубиш ключовете — поясни той. — Стой на разстояние.

— Няма да е трудно.

Ъпстийн вдигна помирително ръка.

— Моля ви, господа.

— Имам още един въпрос — казах.

— Добре, питай — насърчи ме Ъпстийн.

— Жената шептеше нещо, докато я отвеждаха. Преди да изгубя съзнание, ми се стори, че Мейсър шепти същото нещо. Май беше на латински.

— Dominus meus bonus et benignitas est. — каза Ъпстийн. Моят господар е добър и мил.

— Еди Грейс каза почти същото, само че на английски. Какво означава? Някаква молитва ли е?

— Да, и може би още нещо — каза Ъпстийн. — Игра на думи. Едно име, което се появява отново и отново много години. Появява се в документи и архиви. Отначало решихме, че е съвпадение, някакъв код, но вече смятаме, че е нещо друго.

— Какво?

— Смятаме, че е име на Същината, на контролиращата сила — поясни Ъпстийн. — Моят господар е мил и добър. Добър и мил. Така наричат онзи, на когото служат. Добромил.

— Господин Добромил.

Много време щеше да мине, преди да разбера какво са си казали Рос и Ъпстийн, след като съм си тръгнал и при тях е останала само безмълвната жена в полутъмното ресторантче.

— Сигурен ли си, че е разумно да го оставим да скита свободно? — попита Рос, докато Ъпстийн се опитваше да улучи ръкава на палтото си.

— Не го оставяме да скита свободно, той е като спъната коза, макар да не го съзнава. Просто трябва да почакаме и да видим кой ще дойде да го изяде.

— Добромил? — попита Рос.

— Може би най-накрая, ако наистина съществува — каза Ъпстийн и най-сетне пъхна ръка в ръкава. — Ако нашият приятел живее достатъчно дълго…

Същата вечер напуснах Ню Йорк, след като отдадох почит и на друг мъртвец. Отдавна трябваше да го направя. Под простичка плоча в ъгъла на гробището в Бейсайд поставих цветя на гроба на млада жена и на едно неизвестно дете мястото, където спеше вечния си сън Каролайн Рос.

Майка ми.

Прекарах остатъка от седмицата сам. Не се виждах с никого. Не разговарях с никого. Живеех с мислите си и в тишината се опитвах да приема всичко, което бях научил.