Джон Конъли - Отмъщение от отвъдното

Приближи се с още една крачка. Дори на лунната светлина виждах, че очите му са по-черни, отколкото ги помня, зениците и ирисите сякаш се сливаха в обща тъмна маса.

— Защо аз? — попитах. — Какво съм направил?

— Не е важно какво си направил, а какво би могъл да направиш.

— И какво е то? Откъде знаеш какво ще последва?

— Усетихме го. Той го усети.

— Кой? Кой те изпраща?

Мейсър поклати глава.

— Край вече — каза той и после добави едва ли не нежно: Време е да спреш да бягаш. Затвори очи и аз ще сложа край на мъката ти.

Помъчих се да се изсмея.

— Трогнат съм от загрижеността ти. — Трябваше да спечеля време. Всички се нуждаехме от време. — Проявил си голямо търпение. От колко време работиш с мен? От пет месеца?

— Чаках — отговори.

— Какво?

Той се усмихна и лицето му се промени. Доби някакво сияние, което отсъстваше до този момент.

— Нея — отговори.

Бавно се завъртях, усетих течение зад гърба си. В рамката на широко отворената врата стоеше тъмнокосата жена от бара. И нейните очи като тези на Гари изглеждаха съвсем черни. И тя държеше в ръка пистолет, двайсет и втори калибър. Сенките край нея приличаха на тъмни криле в нощта.

— Толкова дълго… — прошепна тя, но очите й бяха приковани върху мъжа отсреща, не върху мен. — Толкова дълго…

Разбрах, че двамата са дошли на това място поотделно, привлечени от мен и от обещанието отново да се срещнат, но сега се виждаха за пръв път, ако можех да имам вяра на Ъпстийн, след като баща ми ги беше застрелял в онази пустош в Пърл Ривър.

Изведнъж жената излезе от унеса си и рязко се завъртя. Пистолетът тихо излая два пъти в мрака, когато тя стреля. Мейсър се сепна и като че ли не знаеше какво да прави. Знаех, че иска да умра бавно. Искаше да използва ножа си върху мен. Но щом помръднах, той стреля и аз усетих мощния сблъсък на куршума с гърдите ми. Политнах назад, ударих се във вратата и тя се блъсна в гърба на жената, но не се затвори. Улучи ме втори куршум и този път усетих пронизваща болка във врата си. Вдигнах лявата си ръка към раната и между пръстите ми бликна кръв.

Заклатушках се към стълбите, но вниманието на Мейсър вече не беше насочено към мен. Откъм задната част на къщата се разнесоха гласове и той завъртя лице към заплахата. Чух предната врата да се затръшва, жената изкрещя нещо, когато стигнах горната площадка, и се разнесоха още изстрели, които прорязаха следа в прашния въздух над главата ми. Погледът ми се замъгли и както лежах на пода, установих, че не мога да се изправя. Запълзях, дращейки с дясната си ръка, опитах да се изправя на крака, все още притискайки шията си с лявата си ръка, за да спирам кръвта. Блуждаех от миналото към настоящето и ту стъпвах по килима в коридора и минавах през чисти и ярко осветени стаи, ту ходех по голи дъски сред прахоляк и разруха.

По стълбите нагоре се разнесоха стъпки. Чух изстрели от кухнята долу, но в отговор не последва стрелба. Сякаш Мейсър стреляше по призраци.

Шмугнах се в някогашната ни спалня и успях да се изправя, подпирайки се на стената, после се катурнах през призрачното легло и се строполих в ъгъла.

Легло. Няма легло.

Вода капе от някакво кранче. Спира.

Стъпки по стълбите. На вратата се появи жената. Ясно виждах лицето й на светлината от прозореца зад мен. Изглеждаше разтревожена.

— Какво правиш? — попита.

Понечих да отговоря, но не можех.

Легло. Няма легло. Вода. Стъпки, но жената не е помръднала.

Тя се огледа и аз знаех какво вижда — множество светове един връз друг.

— Това няма да те спаси — каза тя. — Нищо не може да те спаси.

Започна да се приближава. Извади празния пълнител, пъхна друг и после спря. Погледна надолу вляво.

Легло. Няма легло. Вода.

До нея имаше малко момиченце, а после от тъмните сенки отзад се появи още една фигура — жена с руса коса, чието лице виждах за пръв път, откакто я бях сварил в кухнята. Там, където преди имаше само кръв и кости, сега бе лицето на любимата ми съпруга, каквото бе преди зловещото деяние на острието.

Светлина. Няма светлина.

Празен коридор. Коридор, който вече не е празен.

— Не — прошепна тъмнокосата жена. Пъхна пълния пълнител и се прицели в мен, но явно трудно успяваше да ме държи на мушка, все едно й пречеха фигури, които виждах само наполовина. Куршум се заби в стената на половин метър от мен вляво. Едва успявах да държа очите си отворени, докато бърках в джоба си и докоснах компактното устройство. Извадих го и го насочих към жената, докато тя най-сетне се отказа от оръжието и замахна с лявата си ръка, за да прогони онова, което бе зад нея.