Агата Кристи - Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)

— Мисис Ърнестин Грант — изрече задъхано Донован, като ги взе и прочете името. — О, Боже! Мислиш ли, че ни е чула?

— Много е чудно, ако не е — отговори Джими. — Особено при твоите ругатни и начина, по който се блъскаше в мебелите. Хайде, за Бога, да се махаме веднага!

Те бързо изгасиха светлината и се върнаха на пръсти до асансьора. Джими въздъхна с облекчение, когато отново се озоваха в шеметните му дълбини без по-нататъшни инциденти.

— Обожавам жените, които спят дълбоко — каза той одобрително. — Мисис Ърнестин Грант си има своите достойнства.

— Сега разбирам — обади се Донован — защо сгрешихме етажа. Започнахме да броим от мазето.

Той задърпа въжето и асансьорът пое нагоре.

— Този път сме точно на място.

— Горещо желая да е така — каза Джими, когато отново пристъпи в мастиленочерната тъмнина. — Няма да мога да понеса нови изненади.

Този път обаче нервите им бяха пощадени. Още при първото щракване на електрическия ключ те разбраха, че са в кухнята на Пат, и след още миг отвориха входната врата и пуснаха двете момичета, които чакаха отвън.

— Много се забавихте — промърмори недоволно Пат. — С Милдред се уморихме да ви чакаме.

— Случи ни се едно приключение — каза Донован. — И можеше да ни замъкнат в полицейския участък като опасни злосторници.

Пат беше минала в дневната стая, където запали лампата и захвърли палтото си на дивана. Тя изслуша с жив интерес разказа на Донован за приключението.

— Радвам се, че не ви е хванала — заяви тя. — Тя е стара темерутка. Получих бележка от нея сутринта — искала да ме види по някое време. Щяла да ми се оплаква от нещо — от моето пиано, предполагам. Хора, които не желаят да чуват над главата си пиано, не трябва да живеят в блокове. Донован, виждам, че си наранил ръката си. Цялата е в кръв. Иди да се измиеш на чешмата.

Донован погледна изненадан ръката си. Излезе послушно от стаята и извика на Джими.

— Охо — каза Джими, — какво става тук? Да не си се ударил някъде?

— Изобщо не съм се удрял.

В гласа на Донован имаше нещо толкова странно, че Джими го изгледа учудено. Донован бе протегнал към него измитата си ръка и Джими видя, че на нея няма никаква следа от рана или драскотина от порязване.

— Интересна работа — каза той намръщен. — По ръката ми имаше много кръв. Откъде ли е дошла тя? — И тогава внезапно се сети за това, което по-съобразителният му приятел бе вече проумял. — За Бога! — възкликна той. — Сигурно е от онзи апартамент! — Млъкна и се замисли над последните си думи. — Сигурен ли си, че… това е… кръв? — попита той. — Че не е боя?

Донован поклати глава.

— Беше си кръв — добави той и потрепери. Двамата се спогледаха. Една и съща мисъл се беше откроила ясно в съзнанието им. Джими пръв я изрази гласно.

— Виж какво… — започна той колебливо. — Смяташ ли, че ние трябва… ъ-ъ-ъ… да слезем пак долу… и да… хвърлим… един поглед наоколо? Да видим дали всичко е наред?

— А момичетата?

— Няма да им казваме нищо. Пат ще си сложи престилката, за да ни прави омлет. Ще се върнем, преди някоя от тях да се зачуди къде сме.

— Добре, да вървим — рече Донован. — Май ще трябва да го направим. Едва ли има нещо наистина сериозно.

Но тонът му не беше особено убедителен. Качиха се в асансьора и слязоха на долния етаж. Без особена трудност прекосиха кухнята и отново запалиха светлината в дневната.

— Тук някъде — започна Донован — трябва да съм се изцапал. В кухнята не съм пипал нищо.

Той се огледа. Джими направи същото и двамата се намръщиха. Всичко изглеждаше подредено и съвсем обичайно, безкрайно далеч от всеки намек за насилие и кръв.

Изведнъж Джими се сепна и хвана ръката на приятеля си.

— Виж!

Донован проследи къде сочи пръстът на Джими и на свой ред възкликна. Иззад тежките рипсени завеси се подаваше крак — женски крак в зинала лачена обувка.

Джими отиде до завесите и ги дръпна встрани. В нишата на прозореца лежеше сгърчено тяло, а до него имаше лепкава тъмна локва. Жената беше мъртва, нямаше съмнение в това. Джими се опита да я повдигне, но Донован го спря.

— По-добре недей. Не бива да бъде докосвана, преди да дойде полицията.

— Полицията. О, разбира се. Каква гадна работа, Донован! Коя ли е тази жена? Дали е мисис Ърнестин Грант?

— Прилича на нея. Ако има друг човек в апартамента, той не издава никакъв звук.

— Какво ще правим сега? — попита Джими. — Да изтичаме навън и да доведем полицай или да позвъним по телефона от жилището на Пат?