Джоан Харис - Крайбрежие

Баща ми също се зарази от обновлението. За пръв път забелязах това един ден, когато се върнах от Ла Гулю и намерих купчина керемиди до вратата. Зад тях имаше и строителни блокове, и чували с цимент.

— Баща ти смята да строи нещо — каза ми Ален, когато го срещнах в селото. — Баня, струва ми се, или някаква пристройка.

Новината не ме изненада, в миналото Дебелия Жан вечно кроеше някакви планове за строеж. Едва когато Флин се появи с крик и нова доставка цимент, тухли и строителни блокове, започнах да се интересувам.

— Какво е това? — попитах аз.

— Работа — отговори Флин. — Баща ти иска да направя това-онова.

Изглеждаше странно несловоохотлив на тази тема, каза само, че ще има нова баня на мястото на старата в задната част на хангара. Може би още някаква пристройка. Дебелия Жан го беше помолил да построи нещо по негов план.

— Това е хубаво, нали? — попита Флин, като видя изражението на лицето ми. — Значи си е намерил занимание.

Учудих се. След месец-два беше Великден и се говореше, че ще идва Адриен с момчетата, тъкмо за великденската им ваканция. Може би това беше начин да я привлече тук. Озадачаваха ме и разходите — за материали, наем на техника, труд. По нищо не личеше, че Дебелия Жан има скрити пари.

— Колко ще струва това? — попитах аз.

Флин ми каза. Цената беше приемлива, но по-висока, отколкото баща ми можеше да си позволи.

— Аз ще платя — казах.

Той поклати глава.

— Няма нужда. Всичко е уредено. Впрочем — добави — ти нямаш пари.

Това не беше вярно: все още имах някакви спестявания. Но Флин бе непреклонен. Материалите били вече платени. Работата, каза той, е безплатна.

Строителните материали заеха по-голямата част от задния двор. Флин се извини за това, но каза, че няма къде другаде да ги сложи, пък и ще останат само седмица-две. Наложи се да изоставя работата си за известно време, затова тръгнах със скицник в ръка към Ла Усиниер. Когато пристигнах, заварих Лез Имортел ограден със скели — може би имаше проблем с влагата поради силните приливи.

Приливът скоро щеше да започне; аз слязох на пустия плаж и седнах да наблюдавам, като опрях гръб в крайбрежната стена. Седях така няколко минути, като оставих ръката ми с молива да се движи свободно, почти произволно, по листа, и изведнъж забелязах табела, забита в скалата високо над мен — бяла дървена дъска с черен надпис, който гласеше:

Вземането на ПЯСЪК от този плаж е ЗАКОНОНАРУШЕНИЕ. Нарушителите ще бъдат ПРЕСЛЕДВАНИ от закона.

Заповедта е подписана от П. Лакроа (Национална жандармерия),

Станах и се загледах в думите стъписана. Разбира се, и преди имаше случаи на кражба на пясък, някой и друг чувал оттук-оттам, обикновено за строеж или за градината. Дори Брисман си затваряше очите. Защо му беше сега да слага предупредителни табели? Спомних си последния път, когато бях тук: плажът беше изгубил много пясък. Толкова много, че не можеше да мине за обикновена кражба. Крайбрежните колиби, оцелели през зимата, стърчаха на дървените си основи на метър или повече над земята. През август пясъкът опираше в стените им. Бързо започнах да скицирам: колибите на дървени крака, извитата линия на прилива, редът камъни зад вълнолома, наближаващия прилив със своя авангард от облаци.

Бях толкова погълната от работата си, че трябваше да мине известно време, докато забележа присъствието на сестра Екстаз и сестра Терез, седнали точно над мен на крайбрежната стена. Този път не ядяха сладолед, но сестра Екстаз държеше кесия с бонбони, която от време на време подаваше на сестра Терез. Двете монахини се зарадваха, че ме виждат.

— Я, това е Мадо на Дебелия Жан, ma soeur …

— … малката Мадо със своя скицник. Дошла си да погледаш морето, а? Да помиришеш южния вятър? — попита сестра Терез.

— Първия път той направи така, че да имаме плаж. Южният вятър — заяви сестра Екстаз. — Така казва Клод Брисман.

— Хитър човек е Клод Брисман — винаги се забавлявах от начина, по който гласът на едната отекваше като ехо в гласа на другата, единият неволно преливаше в другия като чуруликане на птици. — Много, много хитър.

— Прекалено хитър, бих казала — отбелязах аз с усмивка.

Монахините се засмяха.

— Или недостатъчно — отвърна сестра Терез. Двете слязоха от върха на стената и тръгнаха към мен, като вдигнаха полите си, щом наближиха пясъка.

— Наблюдавате ли някого?

— Тук няма никого, Мадо, няма жива душа.