Джоан Харис - Крайбрежие

— А, ти ли си — той ми се усмихна зъбато, стиснал в устните си влажна угарка.

— Кълве ли?

— Да, предполагам. Какво правиш толкова далеч, хе? Червеи ли копаеш?

— Просто исках да се поразходя. Тук е хубаво, нали?

— Хе!

Чувствах как ме наблюдава, докато вървях през плитчините към Лез Имортел. Вятърът беше приятен, брегът осеян с камъчета. Когато наближих плажа, открих, че е станал по-каменист, отколкото го помнех, а на някои места можех да видя оголени участъци от камъни, където пясъкът бе отнесен, разкривайки основите на стара дига. Лез Имортел бе изгубил пясък.

Това стана съвсем очевидно, когато открих линията на прилива: видях как дървените колове на крайбрежните колиби са се оголили и стърчат като развалени зъби. Колко пясък липсваше? Не можех да определя.

— Е, здравей отново!

Гласът дойде откъм гърба ми. Въпреки масивното му телосложение стъпките му по пясъка бяха почти безшумни. Обърнах се с надеждата, че не е видял как подскочих.

— Мосю Брисман.

Брисман изпъшка и размаха пръст в укор.

— Клод, моля те — той се усмихна, явно доволен от това, че ме вижда. — Наслаждаваш се на гледката?

Този негов чар. Установих, че му отвръщам, без дори да искам.

— Много е хубаво. Твоите съселяни сигурно са доволни.

Брисман въздъхна.

— Доколкото могат да бъдат доволни от нещо със сигурност. Тъжното е, че всички остаряваме. Здравето на Жоржет Лион става все по-крехко. И все пак можеше да бъде и по-зле. В края на краищата тя е почти на осемдесет — той със замах сложи ръка на раменете ми. — Как е Дебелия Жан?

Знаех, че трябва да внимавам.

— Добре е. Няма да повярваш колко се е подобрил.

— Сестра ти не казва така.

Направих опит да се усмихна.

— Адриен не живее тук. Не виждам как би могла да знае.

Брисман кимна съчувствено.

— Разбира се. Толкова е лесно да съдиш, нали? Но ако човек не иска да остане тук завинаги…

Не захапах въдицата. Погледнах към пустата крайбрежна алея.

— Нещата като че ли не вървят добре, не мислите ли?

— Е, сега е мъртъв сезон. Трябва да призная, че напоследък предпочитам мъртвите сезони, започвам да остарявам за туристическия бизнес. След една-две години ще трябва да помисля за пенсиониране — той се усмихна благосклонно. — А ти? Напоследък чувам това-онова за Ле Салан.

Свих рамене.

— Оправяме се.

Очите му светнаха.

— Аз обаче чувам, че правиш много повече. Захванала си се да променяш Ле Салан. Развъдник на омари в стария солен канал. Още нещо подобно — и ще започна да си мисля, че искаш да ми отнемеш търговията — той се подсмихна. — Сестра ти изглежда чудесно — отбеляза. — Животът далеч от острова й се е отразил добре.

Мълчание. В другия край на плажа няколко чайки с писъци се вдигнаха от линията на прилива.

— И Марен, и малките! Дебелия Жан сигурно е бил много щастлив да види внуците си след толкова години.

Мълчание.

— Понякога се питам какъв ли дядо щях да бъда аз — той изпусна оглушителна въздишка. — Но така и нямах щастието да бъда баща.

Тези приказки за Адриен и децата й ме караха да се чувствам неудобно и знаех, че Брисман го усеща.

— Чух, че строиш нов ферибот — рязко смених темата аз.

В първия миг видях истинско учудване на лицето му.

— Наистина ли? Кой ти каза?

— Някой от селото — отговорих аз: не исках да разказвам за посещението си в корабостроителницата. — Вярно ли е?

Брисман запали „Житан“.

— Мислих по въпроса — каза той. — Идеята ми допада. Но не е много приложима, нали? И сега няма достатъчно място — беше се опомнил напълно от изненадата, сивите му очи блестяха присмехулно. — Не бих окуражавал подобни слухове — посъветва ме. — Само ще предизвикат разочарование.

Скоро след това си тръгна, като сърдечно ме покани да идвам по-често да го навестявам. Зачудих се дали си бях въобразила онзи кратък миг на неудобство, на искрено учудване. Ако строеше ферибот, защо го пазеше в тайна? И защо му трябваше да го строи, след като самият той каза, че няма място за него?

На половината път към Ле Салан осъзнах, че нито той, пито Жожо споменаха за ерозията на плажа. В края на краищата може би е естествено, казах си. Може би всяка зима ставаше така.

А може би не. Може би ние бяхме я предизвикали.

При тази мисъл ми прилоша, обзе ме безпокойство. Нищо не беше сигурно: часовете, посветени на проучвания, опитите ми с плавките, дните, през които следях Лез Имортел — те не означаваха нищо. Дори Бушу, разсъждавах аз трескаво, може да няма нищо общо. Не е достатъчно само малко аматьорско инженерство, за да се промени очертанията на крайбрежната линия. С малко завист не може да се открадне един плаж.