Джоан Харис - Крайбрежие

— Звучи ми добре.

— Ще вбесим усиниерци.

— Представете си физиономията на Брисман!

Всички кимаха. Мнозина надигнаха чашки с дьовиноаз. Това беше голям напредък за Ле Салан — да предизвика Ла Усиниер така открито. Подобно нещо би се изтълкувало — и с основание — като обявяване на война.

— Какво лошо има? — попита Аристид, който не беше забравил побоя над внука си. — Това наистина е война. Винаги сме воювали. Само че досега винаги те печелеха.

Останалите се замислиха за миг. Такава мисъл не се изказваше за пръв път, но идеята да предизвикаме усиниерци като равни досега изглеждаше абсурдна. Сега победата беше възможна.

Матиас заговори от името на всички ни:

— Да надуваме цената на рибата е едно — бавно произнесе той. — Но това, което предлагате, означава…

Аристид изсумтя.

— Ла Усиниер не е чужд развъдник на омари, Геноле — каза той с предишния си сарказъм. — Това е честна игра. Туристите не са собственост на Ла Усиниер. Те могат лесно да станат наши.

— И ние го заслужаваме — добави Тоанет. — Длъжни сме поне да опитаме. Да не те е страх от усиниерци, Матиас? Да не мислиш, че са нещо повече от нас?

— Разбира се, че не. Просто се чудя дали сме готови.

Старицата сви рамене.

— Можем да се подготвим. Сезонът започва след четири месеца. Ще пристигат по пет-шест човека на ден, чак до септември. От нас се иска само да ги привлечем. Може да са и повече. Помисли си само!

— Ще ни трябва място, където да ги настаняваме — каза Матиас. — Ние нямаме хотел. Нямаме дори къмпинг.

— Това е то пословичният страх на Геноле, хе! — жегна го Аристид. — Гледай сега от Бастоне и се учи. Имаш свободна стая, нали?

Тоанет кимна.

— Хе! Всички имат по една-две свободни стаи. Повечето от нас имат и земя, на която може да се опъне палатка. Като прибавиш няколко закуски и вечери в семеен кръг, става не по-лошо от всеки курорт. Даже по-хубаво. Гражданите дават добри пари, за да отсядат в традиционни островни къщи. С камина, с някой и друг меден съд…

— Като изпечем малко дьовиноазри в глинена пещ…

— Като извадим старите носии от килерите…

— С традиционна музика — аз имам биниу някъде на тавана.

— Ръчно плетиво, бродерия, разходки с рибарска лодка.

Веднъж отприщени, идеите нямаха край. Едва се удържах да не избухна в смях, когато въодушевлението нарасна, но освен че ми беше смешно, дълбоко в себе си изпитвах вълнение. Дори скептици като Геноле се бяха замечтали, всички предлагаха по нещо на висок глас, удряха по масите, караха чашите да дрънчат. Общото мнение беше, че летните туристи ще купуват всичко, което им се струва традиционно или продукт на местни занаятчии. Години наред се дразнехме от това, че животът в Ле Салан е изостанал от времето, и завистливо поглеждахме към Ла Усиниер, където имаше хотел, места за развлечение и кино. Сега за пръв път видяхме как привидните ни недостатъци могат да се превърнат в ценни предимства. Имахме нужда само от малко инициатива и инвестиции.

С наближаването на Великден баща ми се залови за своя строителен проект с подновен ентусиазъм. Не беше само той: цялото село проявяваше признаци на активност. Омер започна да ремонтира празния си обор, други садяха цветя в голите си дворове или окачаха красиви перденца по прозорците си. Ле Салан приличаше на влюбена жена, за пръв път осъзнала красотата си.

От заминаването си след Коледа Адриен не се бе обаждала. Изпитвах облекчение: завръщането й беше предизвикало порой от неприятни спомени, а думите й на тръгване още ме преследваха. Ако Дебелия Жан беше разочарован, с нищо не го показваше. Изглеждаше изцяло погълнат от новия си проект и аз му бях благодарна за това, макар че още продължаваше да страни от мен. За това обвинявах сестра си.

Флин също се държеше на разстояние през последните седмици. Отчасти причината за това бе, че работеше много: освен че строеше баня на Дебелия Жан, той помагаше и на други в селото. Беше направил на Тоанет перално помещение, което да се ползва от бъдещите туристи, и помагаше на Омер да направи от обора си лятна къща. Продължаваше да пуска остроумните си забележки, да играе на карти и шах с убийствена безпогрешност, да флиртува с Капюсин, да дразни Мерседес, да забавлява децата с невероятните си истории за пътешествия и да омайва, да ласкае и вероломно да засяда все по-дълбоко в сърцето на Ле Салан. Но към дългосрочните планове и промени проявяваше безразличие. Вече не изказваше свои идеи и хрумвания. Може би сега, когато саланци се бяха научили да мислят сами за себе си, нямаше нужда да се намесва.