Джоан Харис - Къпиново вино

„ПРОДАВА СЕ“.

Той посегна към бутилката и отново напълни чашата си.

През това лято по-голямата част от живота на Джей премина в нелегалност, сякаш водеше тайна война. В дъждовни дни той седеше в стаята си и четеше „Денди“ или „Ийгъл“, слушаше радио съвсем тихо, преструваше се, че се занимава с домашни задължения, пишеше разкази със страховити сюжети и заглавия като „Воините канибали от забранения град“ или „Човекът, който прогони светкавицата“.

Никога не му липсваха пари. В неделя Джей припечелваше двайсет пенса, като измиваше зеления остин на дядо си. Също толкова получаваше за окосяване на ливадата. Редките немногословни писма от родителите му винаги биваха придружени с пощенски запис и той харчеше това необичайно богатство със злорадо и победоносно ожесточение. Купуваше си комикси, дъвки, а когато можеше — и цигари. Всичко, което би предизвикало неодобрението на родителите му, го привличаше. Държеше съкровищата си в метална кутия от бисквити край канала, като казваше на баба си и дядо си, че внася парите в банка. Технически погледнато, това не беше лъжа. Един камък край останките от стария шлюз, който лесно се изваждаше, оставяше пространство от около петнайсет инча дълго и широко, където можеше да се пъхне металната кутия. Квадратно парче трева, изрязано от брега с джобно ножче, прикриваше скривалището. През първите две седмици от ваканцията той ходеше там почти всеки ден, печеше се на плоските камъни на шлюза и пушеше, четеше, пишеше разкази в една от множеството си гъсто изписани тетрадки или слушаше радио, като усилваше звука до дупка и музиката изпълваше летния вмирисан на сажди въздух. Спомените му от това лято бяха винаги озвучени: Пийт Уингфийлдс, „Осемнайсетгодишен, пронизан от куршум“, или Тами Уинет с „Р. А. З. В. О. Д.“. През повечето време Джей пееше заедно с радиото или свиреше на китара и правеше гримаси пред невидима публика. Едва по-късно си даде сметка колко неразумен е бил. Бунището беше съвсем наблизо и през тези две седмици Зет и бандата му можеха да се натъкнат на него по всяко време. Можеха да го заварят унесен в дрямка на брега или седнал край отвора на шахта, или — още по-лошо — с отворената кутия за съкровища и ръце. Никога не му беше хрумвало, че наоколо могат да се навъртат и други момчета. Никога не си бе представял, че това поначало не е негова територия, че тя принадлежи на някой друг, по-голям, по-силен и по-буен от него. Джей никога не беше участвал в уличен бой. В „Мурландс Скул“ липсата на обноски не се поощряваше. Малкото му приятели от Лондон бяха далечни и резервирани, момичетата връзваха косите си на конски опашки и ходеха на балет, а момчетата бяха стройни като кадети и имаха превъзходно бели зъби. Джей не се вписваше докрай в тази среда. Майка му беше актриса, чиято кариера бе започнала и безвъзвратно приключила с телевизионен сериал, озаглавен „Ох, мамо!“ и разказващ за историята на един вдовец, който се грижи сам за три деца в пубертетна възраст. Майката на Джей играеше ролята на грижовната ханджийка госпожа Дайкс и през по-голямата част от детството му се случваше непознати хора да ги спират на улицата и да крещят с цяло гърло най-известната й екранна реплика: „О! Прекъснах ли нещо?“

Бащата на Джей, преуспяващ собственик на компания за хлебни изделия, бе натрупал богатството си от „Тримбъл“, популярен хляб за отслабване, но така и не беше успял с парите си да компенсира липсата на добро възпитание. Той криеше своята несигурност зад фасадата на грубоват веселяк, обгърнат в облак цигарен дим, и караше Джей да изпитва неудобство заради особения начин, по който произнасяше гласните, типичен за Ийст Енд, и крещящите костюми. Самият Джей винаги бе смятал за себе си, че принадлежи към друга порода, по-жилава, по-сурова. Това беше голяма грешка.

Те бяха трима. По-високи от него, по-големи — може би на четиринайсет или петнайсет, — вървяха по пътеката край канала, като някак странно се поклащаха: наперена походка, която показваше, че се чувстват господари на тази територия. Джей инстинктивно изключи радиото и приклекна в сенките, дълбоко възмутен от собственическото им поведение. Единият се наведе и бръкна с пръчка във водата, другият драсна клечка кибрит о дънките си и запали цигара. Джей предпазливо ги наблюдаваше, сгушен в сянката на едно дърво, и чувстваше как настръхва. Момчетата изглеждаха опасни, приличаха на бандити със своите дънки, ботуши с ципове и тениски с отрязани ръкави. Те бяха членове на племе, към което Джей никога не би могъл да принадлежи. Единият от тях — висок и дългурест — носеше въздушна пушка, сгушена небрежно в сгъвката на лакътя. Лицето му беше широко и гневно, с пъпки по брадичката. Очите му бяха изцъклени като топчета. Вторият стоеше полуобърнат с гръб и Джей виждаше голия му кръст, който се подаваше изпод тениската, както и широкия ластик на долните гащи над увисналите му дънки. По гащите му имаше малки самолетчета и това накара Джей да избухне в смях, отначало тихо, в шепи, а после неудържимо, с цяло гърло.