Джоан Харис - Къпиново вино

Джо като че ли не забеляза. Бръкна в килера и извади бутилка тъмночервена течност с две чаши.

— Трябва да пийнеш от това — каза и му сипа малко.

Миришеше на плодове, но някак необичайно, смесица от мирис на бира и сладост. Джей изгледа чашата с подозрение.

— Това вино ли е? — попита недоверчиво.

Джо кимна.

— От къпини — каза и отпи с видима наслада.

— Не мисля, че трябва… — започна Джей, но старецът нетърпеливо побутна чашата към него.

— Опитай, момче — подкани го. — Ще те посъживи.

Джей опита и се закашля. Джо го потупа по гърба и внимателно взе чашата от ръцете му, преди да е разлял течността.

— Отвратително е! — едва успя да произнесе момчето, задавяно от кашлица.

Със сигурност по нищо не приличаше на вината, които бе опитвал досега. Той познаваше вкуса на виното — в дома на родителите си често пиеше по малко на обяд или вечеря, а някои от сладките немски бели вина дори много му допадаха, — но това беше съвсем ново преживяване за него. Имаше вкус на пръст и блатна вода, а плодът бе станал кисел от времето. От танина чувстваше езика си като обложен. Гърлото му гореше. Очите му се напълниха със сълзи.

Джо като че ли се засегна. После избухна в смях.

— Малко е силничко за теб, а?

Джей кимна и се разкашля.

— Да бе, трябваше да се сетя — весело каза Джо и отново се обърна към килера. — Май ще ти трябва малко време, за да свикнеш. Само че си има живинка — нежно добави и грижливо постави бутилката обратно на рафта. — А това е най-важното.

Когато се обърна към Джей, в ръката си държеше шише жълта лимонада „Бен Шоу“.

— Това май ще ти хареса повече — каза и напълни чашата му. — А пък другото ще го пиеш много скоро, като пораснеш още малко.

Тръгна пак към килера, спря и се обърна.

— Струва ми се, че мога да ти дам нещичко за другия ти проблем, стига да искаш — отбеляза старецът. — Ела с мен.

Джей не знаеше какво има предвид Джо. Може би урок по кунг-фу или базука, останала от някоя война, гранати, зулуско копие, донесено от далечно пътешествие, специален непобедим ритник, усвоен от тибетски учител по бойни изкуства — нещо, което те предпазва от поражение. Вместо това те излязоха и заобиколиха къщата. Там под един камък на страничната стена стърчеше гвоздей, на който висеше червена торбичка от мек вълнен плат. Джо я откачи, бързо подуши съдържанието й и му я подаде.

— Вземи я — подкани го. — Ще ти върши работа на първо време. После ще направя нова.

Джей го изгледа втренчено.

— Какво е това? — попита накрая.

— Просто я носи със себе си — каза Джо. — Може в джоба, ако искаш, а може да я вържеш на конец. Ще помогне, ще видиш.

— Какво има вътре? — попита Джей и го изгледа така, сякаш старецът беше луд. Отново го обзеха подозрения.

— Ами, това-онова. Сандалово дърво. Лавандула. Научих го от една дама от Хаити преди много години. Винаги върши работа.

Няма съмнение, каза си Джей. Дядката не е с всичкия си. Безобиден — поне така се надяваше, — но определено луд.

Той тревожно огледа градината и се зачуди дали ще успее да прескочи зида, ако старецът изведнъж побеснее. Джо само се усмихна.

— Опитай — каза. — Просто го носи в джоба си. Може дори да забравиш, че е там.

Джей реши да се пошегува с него.

— Добре. Какво ще стане, ако го нося?

— Може и нищо да не стане — отвърна Джо.

— Е, как тогава ще разбера, че върши работа? — упорстваше момчето.

— Ще разбереш — безгрижно каза Джо. — Още следващия път, когато отидеш до Недър Едж.

— За нищо на света няма да отида повече там — отсече Джей. — Не и докато тези момчета…

— Значи ще ги оставиш да намерят скривалището и кутията ти със съкровища?

Имаше право. Джей почти беше забравил за кутията си със съкровища, скрита на тайното място под камъка. От слисването не обърна внимание на факта, че със сигурност изобщо не бе споменавал на Джо за своята кутия.

— И аз ходех там, когато бях момче — невъзмутимо продължи старецът. — В ъгъла на шлюза имаше един камък, който лесно се изваждаше. Още си стои там, а?

Джей го изгледа смаян.

— Откъде знаеш? — прошепна той.

— Какво да знам? — попита Джо с престорена невинност. — За какво говориш? Аз съм само син на прост миньор. Нищичко не знам.

Същия ден Джей не се върна при канала. Беше прекалено объркан от случилото се, мислите му скачаха от боя и счупеното радио към хаитянския талисман и блестящите присмехулни очи на Джо. Той се качи на колелото си и бавно го подкара покрай моста на железницата, мина оттам три-четири пъти с разтуптяно сърце, като се мъчеше да събере смелост, за да се изкачи по насипа. Накрая потегли към къщи потиснат и неудовлетворен. От целия му триумф не бе останала и следа. Представяше си как Зет и приятелите му тършуват из неговите съкровища, как се заливат от злобен смях, как разпиляват комиксите и книгите, тъпчат се с бонбони и шоколади, прибират парите. Най-лошото беше, че там бяха тетрадките му, разказите и стиховете, които бе писал. Накрая се прибра у дома, гледа „Съботна кино вечер“ и си легна късно. Спа лошо и цяла нощ сънува как бяга от невидим враг, а смехът на Джо отекваше в ушите му.