Джоан Харис - Къпиново вино

Те вече бяха близо; на десетина крачки от него, както му се стори. Чуваше стъпките на ботушите им. Някой хвърли бутилка или буркан; стъкленият предмет се удари о камъните, счупи се и Джей се сви, когато парчета стъкло се посипаха по главата и раменете му. Сега решението да се скрие под тях му се струваше нелепо, самоубийствено. Трябваше само да се наведат, да погледнат надолу и той щеше да им падне в ръцете. Трябваше да избяга, мислеше си с горчивина, да побегне оттук, когато още имаше възможност. Стъпките наближиха. Девет крачки. Осем. Седем. Джей долепи буза до влажните камъни на стената на канала, опита се да се слее с нея. Торбичката на Джо беше подгизнала от пот в ръката му. Шест крачки. Пет. Четири.

Гласове — на момчето с бакенбардите и на приятеля му с гащи на самолетчета — отекнаха мъчително близо.

— Ня’а да стъпи тука по’ече, а?

— Ъ-хъ, ня’а да припари. Стъпи ли тука, шъ го смеля.

Това съм аз, като насън си каза Джей. Говорят за мен. Три крачки. Две крачки.

Чу се гласът на Зет, заплашителен и хладно безразличен:

— Шъ го причакам.

Две крачки. Една. Над главата му надвисна сянка и Джей се сниши още повече. Почувства как космите на тила му настръхват. Те гледаха надолу, към канала и той не смееше да вдигне глава, за да погледне, макар че потребността да види какво става го дразнеше като непоносим сърбеж, сякаш беше нажулен с коприва. Джей чувстваше погледите им върху тила си, чувстваше дишането на Зет. Не можеше да понася тази неизвестност нито миг повече. Трябваше да погледне нагоре, трябваше…

Едно камъче цопна в мръсната вода на около две стъпки от него. Той го видя с крайчеца на окото си. После второ камъче. Пльок.

Сигурно го дразнеха, мислеше отчаяно. Бяха го разкрили и само удължаваха момента, потискаха злобното си кикотене и мълчаливо събираха камъчета, за да ги хвърлят по него. Или може би Зет беше вдигнал въздушната си пушка, замислено се прицелваше и…

Но нищо не се случи. Тъкмо когато се накани да погледне, Джей чу стъпки на ботуши, които се отдалечаваха. Още едно камъче се удари в тинята, плъзна се към него и той трепна. После гласовете им лениво се отдалечиха в посока към шахтата; някой предложи да потърсят бутилки, по които да се целят.

Продължи да чака, странно вцепенен. Не смееше да помръдне. Това е уловка, казваше си, хитър номер, с който го примамват да излезе от прикритието си. Не може да не са го видели. Но гласовете продължиха да заглъхват, ставаха все по-слаби, докато момчетата вървяха по пътеката към изоставената шахта. Далечен изстрел с пушка. Смях зад дърветата. Невъзможно. Не можеше да не са го забелязали. И въпреки това…

Джей предпазливо извади кутията си със съкровища. Торбичката в ръката му беше почерняла от пот. Наистина помогна, каза си стъписан. Невъзможно е, но помогна.

— Дори най-нелепият и безчувствен герой — говореше той на студентите си от вечерния курс — може да стане по-човечен, ако има кого да обича. Дете, любима, дори в краен случай куче.

Освен ако не пишеш научна фантастика, помисли си и внезапно се усмихна. Там всички са с еднакво изцъклени жълти очи.

Седна върху бюрото точно до претъпкания си брезентов сак, като едва устоя на изкушението да го докосне, да го отвори. Студентите го гледаха с възторжени лица. Някои си водеха записки. „Дори… — пишеха усърдно те — в краен случай… куче.“

Преподаваше им по настояване на Кери, донякъде се дразнеше от амбициите им, от робското им подчинение на правилата. Бяха петнайсет, облечени в почти униформено черно; усърдни млади мъже и напрегнати млади жени, късо подстригани, с обеци на веждите и превзето ученическо произношение. Едно от момичетата — толкова приличаше на Кери преди около пет години, че можеха да минат за сестри — четеше на глас разказ, който беше написало, упражнение по характеризация. В него се разказваше за самотна чернокожа майка, която живееше в жилищен блок в Шефилд. Джей току докосваше брошурата в джоба си и се мъчеше да слуша, но гласът на момичето беше монотонен и някак дразнещ, като досадно жужене на пчела. Той кимаше от време на време, за да демонстрира интерес. Чувстваше се и малко пиян.

От миналата нощ светът като че ли се беше променил, бе станал по-ясно видим. Сякаш след като години наред се беше взирал в нещо, без да го вижда, изведнъж всичко се бе изяснило.

Младата жена не млъкваше. Докато четеше, правеше гримаси и нервно сритваше крака на масата. Джей преглътна прозявката си. Толкова е вглъбена, каза си. Вглъбена и някак отблъскваща в тази своя съсредоточеност, като пубертет, който оглежда кожата си за черни точки. Във всяко изречение се повтаряше думата „дявол“ или „дяволите“, вероятно в търсене на автентичност. Прииска му се да избухне в смях. Момичето я произнасяше натъртено: „дияволите“.