Джоан Харис - Къпиново вино

— Понеже под земята човек не вижда много свят, момче, а пък аз все исках да видя какво друго има по света. Ти пътувал ли си?

Джей му каза, че два пъти е ходил до Флорида с родителите си, освен това в Южна Франция, на Тенерифе и Алгарве на почивка. Джо пренебрежително подсмръкна.

— Аз ти говоря за истинско пътуване, момче. Не за ония глупости от туристическите брошури, а за истинско пътешествие. Да видиш Пон Ньоф рано сутрин, когато улиците са пусти, само скитниците се измъкват изпод мостовете и от метрото и слънцето блести във водата. Ню Йорк. Сентрал Парк през пролетта. Рим. Остров Възнесение. Да преминеш италианските Алпи на магаре. Да плаваш с лодка, натоварена със зеленчуци от остров Крит. Да прекосиш Хималаите пеша. Да ядеш ориз от листо в Храма на Ганеша. Да те връхлети буря край бреговете на Нова Гвинея. Да посрещнеш пролетта в Москва, когато снегът се топи и всичко затъва в кал — очите на стареца блестяха. — Аз съм видял тези неща, момче — добави тихо. — А също и много други. Бях си обещал, че ще видя всичко.

Джей му вярваше. В къщата на Джо висяха карти, грижливо изписани с разкривения му почерк, а с карфици с разноцветни главички бяха отбелязани местата, които беше посетил. Той разказваше истории за бордеите в Токио и гробниците в Тайланд, за райски птици, бананови дървета и стърчащи камъни на края на света. В големия шкаф за подправки, който стоеше до леглото му, имаше милиони семена, грижливо увити в парчета хартия от вестници и написани със ситен старателен почерк: tuberosa rubra maritima, tuberosa panax odarata, хиляди сортове картофи, подредени в малките отделения, а редом с тях моркови, тиква, домати, артишоки, праз, около триста сорта лук, градински чай, мащерка, сладък бергамот и поразителна съкровищница от лечебни растения и зеленчуци, събрани по време на пътешествията му, всяко едно опаковано, надписано и готово за засаждане. Джо казваше, че някои от тези растения вече не съществуват в природата и свойствата им са забравени от всички, освен от шепа специалисти. От множеството видове плодове и зеленчуци, расли някога, сега се използваха само няколко десетки.

— И всичко това заради интензивното земеделие — отбелязваше той, подпрян на лопатата си, докато отпиваше глътка чай от голямата си чаша. — Прекаленото специализиране убива разнообразието. Впрочем хората не познават разнообразието. Те искат всичко да изглежда едно и също. Кръгли червени домати; изобщо не ги интересува, че продълговатите жълти са много по-вкусни, не си правят и труда да ги опитат. Червените изглеждат по-добре в щайгите.

И махваше неопределено с ръка към стройните редове, насадени по железопътния насип, към саморъчно направените стъклени сандъчета за разсад в изоставения блокпост, овощните дървета край стената на къщата.

— Тук растат неща, каквито не могат да се намерят никъде другаде в цяла Англия — тихо казваше старецът, — а в моя шкаф има такива семена, каквито няма никъде другаде по света.

Джей го слушаше слисан. Никога досега не се беше интересувал от растения. Трудно можеше да различи „Грани Смит“ от „Ред Делишъс“. Знаеше какво представляват картофите, разбира се, но Джо говореше за сини пръстени ябълки и розови елхови ябълки, за каквито момчето никога досега не беше чувало. Мисълта, че тук се крият тайни, че съвсем наблизо, на железопътния насип, виреят никому неизвестни, отдавна забравени растения, за които знае само един старец, изпълваше Джей с трепетно, неизпитано досега вълнение. Разбира се, отчасти това се дължеше на самия Джо. На историите му. На енергичния му нрав. Джей започваше да забелязва у стареца нещо, което не бе откривал у никого досега. Призвание. Чувство за предназначение.

— Защо си се върнал, Джо? — попита го той един ден. — След толкова много пътешествия защо реши да се върнеш тук?

Джо го изгледа важно изпод козирката на миньорския си каскет.

— Това е част от моя план, момче — отвърна. — Няма да остана тук вечно. Някой ден пак ще тръгна на път. Скоро.

— Накъде?

— Ще ти покажа.

Той бръкна в работната си риза и извади опърпан кожен портфейл. Отвори го и разгъна цветна снимка, изрязана от списание, като много внимаваше да не я разкъса по побелелите гънки. На снимката имаше къща.

— Какво е това? — попита Джей и присви очи.

Изглеждаше съвсем обикновена къща — голяма, построена от избелял розов камък, с дълъг парцел земя отпред, върху която зеленееха равни редове някакви насаждения. Джо внимателно разглади хартията.