Джоан Харис - Къпиново вино

— Купих къща — каза и извади поизмачканата брошура. — Виж. Това е замъкът на Джо, Кери. Купих го тази сутрин. Веднага го познах.

Под безизразния поглед на студените и зелени очи Джей се почувства абсолютно нелепо, като хлапак. Нима наистина бе очаквал, че тя ще го разбере? Самият той трудно разбираше импулсивното си поведение.

— Казва се Шато Фудуен — добави.

Кери го погледна изпитателно.

— Купил си къща?

Джей кимна.

— Просто ей така си отишъл и си я купил? — попита тя смаяна. — Днес?

Той отново кимна. Толкова много неща искаше да й каже! Че това е съдба, магията, която двайсет години бе търсил да преоткрие. Искаше да й обясни за брошурата, за снопа светлина върху плика, за това как страниците се бяха разтворили сами и снимката бе привлякла погледа му. Искаше да й обясни за неочакваната решителност, за увереността, за чувството, че къщата е избрала него, а не той нея.

— Не може да си купил къща — Кери все още отказваше да се примири с факта. — Боже мой, Джей, та ти се колебаеш с часове, преди да си купиш риза!

— Този път беше различно. Беше като… — той търсеше подходящите думи, за да обясни обзелото го чувство. Странно преживяване, непреодолимо желание да притежаваш нещо на всяка цена. Не беше се чувствал така от детските си години. Ясното съзнание, че животът няма да бъде пълноценен без този безкрайно желан, вълшебен, тотемен предмет — чифт слънчеви очила, комплект ваденки с Адските ангели, билет за кино, последният сингъл на най-популярната група — и убеждението, че притежанието му ще промени всичко, а присъствието му в джоба трябва непрекъснато да се проверява и препроверява. Това не беше потребност на възрастен човек. Беше нещо далеч по-примитивно, по-дълбоко и интуитивно. Изведнъж Джей с учудване осъзна, че от двайсет години насам не беше желал нищо истински.

— Сякаш… отново се върнах на Поуг Хил Лейн — каза той, като знаеше, че тя няма да разбере. — Сякаш през последните двайсет години не съм живял.

Кери го гледаше абсолютно безизразно.

— Не мога да повярвам, че ей така изведнъж си купил къща — отвърна. — Кола — да. Мотоциклет — добре. Това е нещо, което — сега като си помисля — би могъл да направиш. Да си купиш някоя играчка за големи. Но къща… — тя поклати глава озадачена. — За какво ти е?

— За да живея в нея — просто каза Джей. — За да работя в нея.

— Но това е някъде във Франция — гласът й стана рязък от гняв. — Джей, аз не мога да си позволя да прекарвам цели седмици във Франция. Следващия месец трябва да започна нова поредица. Имам прекалено много ангажименти. Има ли поне летище наблизо?

Тя се сепна, отново погледна брезентовия сак и сякаш едва сега забеляза куфара, спортните дрехи, с които беше облечен — като за път. Между вдигнатите й вежди се появи бръчка.

— Виж, Кери…

Кери повелително махна с ръка.

— Прибери се у дома — каза. — Не можем да обсъждаме това тук. Прибери се, Джей, почини си и когато се върна, ще поговорим за всичко. Съгласен ли си?

Сега говореше предпазливо, като на лесно избухлив маниак.

Джей поклати глава.

— Няма да се върна повече там — отвърна той. — Имам нужда да се махна за известно време. Исках да ти кажа довиждане.

Дори в този момент Кери не показа и следа от учудване. Гняв — да. Почти ярост. Но продължаваше да изглежда невъзмутима, убедена в това, което говори.

— Пак ти е докривяло, Джей — заговори тя. — Изобщо не си обмислил нещата. Идваш при мен с това налудничаво хрумване за втора къща и понеже аз не го приемам тутакси с въодушевление…

— Това няма да бъде втора къща.

Тонът му изненада и двамата. Прозвуча почти грубо.

— И какво, по дяволите, означава това? — попита Кери тихо и заплашително.

— Означава, че ти изобщо не ме слушаш. Не мисля, че изобщо някога си ме слушала — той помълча малко и продължи: — Винаги си ми казвала да порасна, да разсъждавам сам, да действам. Но всъщност ти е приятно да ме държиш като постоянен наемател в дома си, да бъда изцяло зависим от теб. Аз нямам нищо свое. Познанства, приятели — всичките са твои, не мои. Дори избираш дрехите ми. Аз имам свои пари, имам свои книги, не бих казал, че изнемогвам и мизерствам.

Кери заговори развеселено, почти снизходително:

— Значи за това било всичко? Малка декларация на независимост? — тя бързо го целуна по бузата. — Добре. Разбирам, че не си искал да ходиш на парти и съжалявам, че не го забелязах още тази сутрин — сложи ръка на рамото му и го удостои с ослепителната си усмивка, патент на Кери О̀Нийл.