Джоан Харис - Къпиново вино

Когато лятото неизбежно наближи края си, Джей осъзна, че се е привързал към Кърби Монктън. Напук на себе си, той бе намерил тук нещо, каквото нямаше никъде другаде. Юли и август се изнизаха безмилостно, отплаваха надалеч като красиви бели шхуни. Джей ходеше на Поуг Хил Лейн почти всеки ден. Понякога двамата с Джо бяха сами, но много често го посещаваха и други хора, въпреки че старецът като че ли нямаше роднини. Идваха съседи, приятели. Джей понякога ревнуваше от тях, негодуваше заради времето, което прекарваха там, но Джо посрещаше всички радушно и им даваше цели кашони плодове от градината си, дебели връзки моркови, чували картофи, бутилка къпиново вино на един, рецепта за прах за зъби на друг. Той предлагаше любовни еликсири, чайове, торбички с ароматни билки. Хората идваха уж за плодове и зеленчуци, но се затваряха с него насаме и говореха приглушено, а понякога си тръгваха с малки вързопчета в салфетка или парче плат, които стискаха в ръка или криеха в джоба. Джо никога не им искаше пари. Понякога му даваха най-различни неща в замяна: един-два хляба, домашен пай, цигари. Джей се чудеше по какъв начин старецът печели парите, с които живее, и откъде ще намери 5000 лири, за да купи своя замък, за който така мечтае. Но когато го питаше за тези неща, Джо само се смееше.

С наближаването на септември всеки ден сякаш придобиваше особено, неповторимо значение, митичен смисъл. Джей се разхождаше край канала като замаян, като болен от носталгия. Записваше си нещата, които Джо му казваше по време на дългите им разговори край храстите с червен касис, и вечер, преди да заспи, ги възстановяваше в съзнанието си. Часове наред караше колелото си по пустите, вече добре познати улици и вдишваше топлия опушен въздух. Изкачваше хълма на Горен Кърби, гледаше отвисоко към пурпурно черните Пенински планини и искаше да остане тук завинаги.

Самият Джо изглеждаше невъзмутим. Държеше се както винаги, береше своите плодове и ги нареждаше в щайги, като от опадалите правеше сладко, набелязваше диворастящите билки и ги обираше на пълнолуние, береше боровинки край блатата и къпини по железопътния насип, правеше лютеници от домати, туршия от карфиол, приготвяше торбички сушена лавандула против безсъние, гаултерия 4 4 Вид вечнозелено растение (Gaultheria) — Бел.прев. за бързо оздравяване, люти чушки с розмарин в олио и маринован лук за зимата. И, разбира се, правеше вино. Цяло лято Джей усещаше мириса на вино, което кипи, ферментира, старее. Всякакво вино: от червено цвекло, грахови шушулки, малини, цвят бъз, шипки, пръстени ябълки, сливи, пащърнак, джинджифил, къпини. Цялата къща се превръщаше в дестилатор: на печката се варяха плодове, на пода в кухнята стояха дамаджани с вино, което чакаше да бъде прелято в бутилки, на въжето за пране бяха проснати парчета муселин, използвани за изстискване на плодовете, цедки, кофи, бутилки, фунии бяха извадени и подредени в стройни редици, готови да влязат в употреба.

Казанът стоеше в избата. Беше голям меден казан, който приличаше на гигантски котел, стар, но лъснат и добре поддържан. Джо го използваше, за да прави своя „алкохол“, прозрачен чист спирт, който използваше за консервиране на летните плодове, подредени в лъскави редици по рафтовете на избата. Наричаше я картофена водка или сок от пръстени ябълки. Седемдесет градуса. В него сипваше равни количества плодове и вода и така правеше своите ликьори. От вишни, сливи, червен касис, боровинки. Плодовете оцветяваха личността и на слабото осветление в избата тя изглеждаше пурпурна, яркочервена и черна. Всеки буркан беше грижливо надписан, с етикет, на който бе отбелязана и датата на отваряне. Бяха толкова много, че сам човек не би могъл да ги изяде и изпие. Това обаче не безпокоеше Джо; всъщност той раздаваше голяма част от запасите си. Освен виното и малко сладко от ягоди с препечените си филийки на закуска Джей никога не го беше виждал да отваря и един буркан от тези чудновати сладка и ликьори. Предполагаше, че може би старецът продава част от тях през зимата, макар че самият той никога не го беше виждал да прави подобно нещо. Най-често просто раздаваше това-онова.

През септември Джей се върна в училище. В „Мурландс Скул“ всичко беше такова, каквото го помнеше: вездесъщата миризма на прах, дезинфектант и лак и натрапчивият мирис на кухня. Разводът на родителите му мина относително гладко, придружен с много сърцераздирателни телефонни обаждания от майка му и пощенски записи от Хлебния барон. За свое учудване Джей не изпитваше нищо. През лятото гневът му постепенно се беше сменил с безразличие. Сега гневът му се струваше някак детински. Той пишеше на Джо горе-долу веднъж месечно, макар че старецът невинаги отговаряше на писмата му. Казваше, че не го бива много в писането на писма и се задоволяваше с картички за празниците и два-три реда по случай завършването на срока. Мълчанието му не смущаваше Джей. Достатъчно му беше да знае, че Джо е там, че го има.