Джоан Харис - Къпиново вино

Старецът сви рамене.

— Обикновено първо събарят блокпостовете — отбеляза. — Досега имах късмет.

Той хвърли поглед към червените торбички, окачени с гвоздеи на задната стена, протегна ръка и откачи една.

— Работата е там, че ние се пазим — продължи. — Не привличаме вниманието към себе си. Само че ако закрият тази линия, ще дойдат хора да свалят релсите край Поуг Хил и Недър Едж. Може да останат няколко месеца. А пък това е частна собственост. На Британските железници. Ние с теб, момче, сме нарушители.

Джей проследи погледа му и сякаш за пръв път забеляза ширината на парцела, стройните редове зеленчуци, разсадниците, стотиците пластмасови садилки, десетките овощни дървета, гъстите малинови, къпинови и ревенови насаждения. Странно, никога досега не му беше хрумвало, че Джо е нарушител.

— А-ха. Мислиш, че ще поискат да си я вземат обратно?

Джо не го погледна. Разбира се, че щяха да поискат. Джей четеше това в профила на стареца, в пресметливото изражение на лицето му — колко време има на разположение, за да пресади всичко? За да построи всичко наново? И не защото си искаха земята, а защото тя им принадлежеше, беше тяхна територия, пустееща или не, но тяхна. Изведнъж Джей ясно си спомни лицата на Зет и приятелите му, когато Зет хвърли радиото му във въздуха. По същия начин щяха да гледат онези, които свалят релсите, разрушават оранжерията, изкореняват насаждения и храсти, прекопават с булдозери сладката ароматна лавандула и полуузрелите круши, изравят картофите, морковите, пащърнака и всички чудновати растения, събирани цял един живот. Изведнъж Джей се почувства изпълнен с гняв, стисна юмрук и болезнено го удари в стената.

— Не могат да направят това! — възкликна разярен.

Джо сви рамене. Разбира се, че можеха. В този миг Джей проумя смисъла на торбичките с билки, окачени на всеки гвоздей, на всяко дърво, на всичко, което старецът искаше да запази. Не можеха да ги направят невидими, но биха могли… какво? Да пропъдят булдозерите? Невъзможно.

Джо не каза нищо. Очите му блестяха тържествено. За секунда заприлича на стария каубой, герой на стотици уестърни, който закопчава пистолетите в кобурите за последната битка. В тази секунда Джей си каза, че всичко — всичко — е възможно. Вече вярваше, че каквото и да стане по-нататък, магията на Джо ще подейства.

Влакът пристигна в Марсилия по обед. Беше топло, но облачно и Джей носеше дъждобрана си в ръка, докато вървеше през безцелно сновящите тълпи. Купи си два сандвича от будката на платформата, но все още беше твърде нервен, твърде превъзбуден, за да може да се храни. Влакът за Ажен закъсняваше с около час, а и беше бавен; чакаше го още почти толкова път, колкото от Париж до Марсилия. Постепенно енергията се смени с умора. Джей заспа в неудобна поза, докато влакът пъплеше от една малка гара до друга, беше му горещо, чувстваше жажда и лек махмурлук. Постоянно изпитваше нуждата да извади брошурата от джоба, сякаш за да се увери, че всичко това не е плод на въображението му. Опита се да включи радиото, но се чуваше само пращене.

Когато най-после пристигна в Ажен, беше късен следобед. Отново изпита предишната нервност, сетивата му се изостриха за околната обстановка. През прозореца на влака виждаше полета и ферми, овощни градини и разорана земя с цвят на шоколад. Всичко тънеше в зеленина. Много от дърветата вече цъфтяха — стори му се необичайно рано за март, макар че единственият му опит в градинарството беше в двора на Джо, на хиляди мили северно от тук. Джей взе такси до агенцията за недвижими имоти — адресът беше на брошурата — с надеждата да получи разрешение да огледа къщата, но там вече беше затворено. По дяволите!

Въодушевен от внезапното си бягство, Джей изобщо не беше мислил какво ще прави, ако се случи подобно нещо. Ще търси хотел в Ажен? Без да види къщата си? Своята къща? Тази мисъл го накара да настръхне. Утре беше неделя. По всяка вероятност агенцията пак нямаше да работи. Трябваше да чака до понеделник сутринта. Той стоеше колебливо пред заключената врата, а през това време таксиметровият шофьор зад гърба му започваше да губи търпение. На колко километра от тук беше Ланскене су Тан? Със сигурност там щеше да се намери нещо, дори може би хотел от типа на „Кампанил“ или „Ибис“, или в краен случай стая под наем, където би могъл да отседне. Беше пет и половина. Щеше да има време да огледа къщата, макар и само отвън, преди да се стъмни.