Джоан Харис - Къпиново вино

— Джо? Джо!

Беше налудничаво. Разбира се, че не беше Джо. Просто през последните няколко дни Джей мислеше толкова често за него, че старецът беше започнал да му се привижда. Предположи, че това е естествено. Когато погледна отново, фигурата — ако изобщо бе видял такава — беше изчезнала. В къщата беше тихо. Джей изпита мимолетно разочарование, почти тъга, която не се осмели да анализира по-подробно, за да не открие у себе си нещо още по-налудничаво, може би убеждението, че Джо наистина е бил тук и го е чакал. Старият Джо със своя каскет и миньорски ботуши, с огромната си ватенка, която го пази от студа, живее в тази пуста къща и се прехранва от земята. Мислите на Джей подозрително се насочиха към наскоро обработваната зеленчукова градина — все трябваше да има някой, който е посадил тия зеленчуци — по силата на някаква ненормална логика. Имаше някой тук.

Той погледна часовника си и се стъписа, когато видя, че са минали почти двайсет минути. Беше помолил таксиметровия шофьор да го изчака край пътя, а и не смяташе да прекара нощта в Ланскене. От това, което беше видял тук, бе стигнал до извода, че е малко вероятно да намери прилично място за нощувка, а беше и много гладен. Затича се покрай зеленчуковата градина и докато тичаше, по връзките на обувките му се полепиха еньовчета. Когато излезе от имота и сви към пътя, беше плувнал в пот.

Нямаше и следа от таксито.

Джей изруга. Куфарът и брезентовият му сак стояха нелепо край пътя. Шофьорът, на когото сигурно бе омръзнало да чака ненормалния англичанин, си беше тръгнал.

Независимо дали искаше или не, Джей трябваше да остане.

Централен Кърби беше разрушен в края на август. Джей беше там, когато го затвориха, беше се скрил в едни високи бурени; а когато си тръгнаха и взеха със себе си лостовете, светлинните сигнали и всичко, което можеше да бъде откраднато, той се промъкна до стълбището и надникна през прозореца. Вътре бяха останали разписания на влаковете и пътни диаграми, но изглеждаше някак необичайно пусто и необитаемо, сякаш кантонерът беше излязъл за малко и всеки момент щеше да се върне. Джей реши, че вътре може би има много полезна стъклария и двамата с Джо биха могли да дойдат, за да я вземат.

— Не си прави труда, момче — отвърна старецът, когато Джей му докладва видяното. — Вече съм събрал много, ще ми стигне за цялата есен.

Момчето не се нуждаеше от допълнителни обяснения. От началото на август насам Джо ставаше все по-загрижен за съдбата на градината си. Рядко говореше открито за това, но се случваше да спре насред работата и да се загледа в дърветата, сякаш се опитваше да пресметне колко време им остава. Понякога протягаше ръка и докосваше гладката кора на някое ябълково или сливово дърво, говореше — на Джей, на себе си — с тих глас. Винаги наричаше дърветата с имена, сякаш бяха хора.

— Мирабел. Добре изглежда, нали? Френска е, жълта джанка, става за сладко, за вино или ей така, за ядене. Харесва й тук, на високото, на сухо и на припек — той помълча малко. — Обаче е късно да местим старото момиче — каза със съжаление. — Няма да издържи. Пускаш корени надълбоко, мислиш си, че ще останеш тука завинаги, а пък виж какво става. Мръсници.

Това беше първият път от седмици, когато говореше открито за проблема със земята.

— Сега искат да съборят и Поуг Хил Лейн, такива ми ти работи — гласът на Джо стана по-силен и Джей осъзна, че за пръв път вижда стареца почти ядосан. — Поуг Хил Лейн съществува от сто години и повече, тук е било застроено още когато в Недър Едж е имало рудник и земекопачите са работили точно до канала.

Джей го гледаше с широко отворени очи.

— Да съборят Поуг Хил Лейн? — попита. — Искаш да кажеш, че ще събарят къщите?

Джо кимна.

— Оня ден получих писмо по пощата — отсече. — Разправят, че не бива да оставаме повече тука. Ще ги съборят всичките. Целия ред — лицето му беше мрачно и учудено. — Ще ги съборят. След толкова време. Трийсет и девет години живея тука, още откакто затвориха Недър Едж и Горен Кърби. Купих си своя къща от съвета и тъй нататък. Не им вярвах още тогава… — той млъкна и вдигна осакатената си лява ръка като за поздрав. — Какво още искат, а? Оставих си пръстите в онази шахта. Едва оживях. Мислех, че има за какво. Мислех, че ще запомнят такова нещо!

Джей го гледаше със зяпнала уста. Това беше Джо, който не познаваше, какъвто не бе виждал досега. Беше занемял от възторг и страх. После старецът млъкна също така неочаквано, както бе започнал, и грижливо се надвеси над едно пречупено клонче, за да види дали е зараснало.