Джоан Харис - Къпиново вино

— Ще се оправя — казваше му той, когато момчето изказваше на глас опасенията си. — Просто работата е малко повече, това е всичко. Като дойде зимата, пак всичко ще се нареди, обещавам ти.

Джо стана, подпря ръце на гърба и се разкърши.

— Така е по-добре — усмихна се и за миг стана пак предишният Джо, с присмехулен поглед изпод козирката на зацапания каскет. — Аз се грижа за себе си още отпреди да дойдеш, момче. Ще трябват малко повече от две-три маймунки в съвета, за да ме съборят.

И тутакси се впусна в дълга абсурдна история за някакъв човек, когото срещнал по време на пътешествията си и който се опитвал да продава евтини дрънкулки на индианско племе край Амазонка.

— И вождът на племето, Мунгауомба се казваше, му върна нещата и рече — аз го учех на английски в свободното си време: „Вземи си мънистата, приятел, само че ще ти бъда много благодарен, ако ми намериш тостер.“

Двамата избухнаха в смях и за кратко забравиха, или поне пренебрегнаха, тревогите. На Джей му се искаше да вярва, че Поуг Хил е защитен. Имаше дни, когато оглеждаше пъстрата украса на градината и задния двор и почти вярваше. Джо изглеждаше толкова сигурен, толкова непоколебим. Несъмнено щеше да остане тук завинаги.

Той постоя малко край пътя, стъписан и объркан. Вече почти се беше стъмнило; небето бе придобило онзи сияен нюанс на наситено синьо, който непосредствено предхожда пълния мрак, а хоризонтът зад къщата бе прорязан от ивици лимоненожълто, зелено и розово. Красотата на гледката — на собствената му къща, напомни си той със затаен дъх, с чувство за нереалност дълбоко в себе си — го разтърсваше. Въпреки предварителните си планове за вечерта Джей не можеше да се отърси от възторженото чувство, че това също е било предопределено да се случи.

Никой — никой, повтори си той — не знаеше къде е.

Вдигна брезентовия си сак от земята и бутилките вино издрънчаха. От влажната земя внезапно се разнесе ухание на лято, на див спанак, глинест прах и застояла вода. Нещо се раздвижи на клона на един цъфнал глог и привлече погледа му. Той се приближи към храста.

Беше парче червен плат.

Бутилките в сака му задрънчаха и закипяха. Разнесе се шепот, бълбукане, въздишки, кикотене, тайнствен низ от гласни и съгласни звуци. Джей почувства внезапен полъх, някакво трептене, туптене в топлия въздух, като сърце. „Домът е там, където е сърцето.“ Една от любимите сентенции на Джо. „Където е сърцето.“

Джей се обърна и огледа пътя. Всъщност не беше чак толкова късно. Във всеки случай не беше късно да потърси място, където да пренощува и да хапне нещо. До селото — няколко скупчени светлинки, които блещукаха над реката, далечна музика от другия край на полето — вероятно имаше най-много половин час път пеша. Можеше да остави куфара си тук, като го скрие на сигурно място в храстите край пътя, и да вземе само сака си. По някаква причина — бутилките вътре подрънкваха и се кикотеха — не му се искаше да остави брезентовия сак. Но къщата го привличаше. Ама че нелепо, каза си. Вече беше видял, че къщата е необитаема, поне засега. Изглежда необитаема, поправи се той, като си спомни Поуг Хил Лейн, запустелите градини, закованите прозорци и тайния весел живот вътре. Може би и тук зад вратата го очакваше…

Странно беше, че непрекъснато се връщаше към тази мисъл. В това нямаше никаква логика и въпреки това му се струваше убедително. Изоставената наскоро зеленчукова градина, парчето червен плат, чувството, увереността, че в къщата наистина има някой.

В брезентовия сак карнавалът беше в разгара си. Шушукане, смях, далечни фанфари. Сякаш се прибирахме у дома. Дори аз го чувствах — аз, израсло в лозята далеч от тук, в Бургундия, където въздухът е по-прозрачен, а земята по-богата, по-гостоприемна. Това беше пукот на домашно огнище, хлопане на отварящи се врати, аромат на прясно изпечен хляб, чисти чаршафи и топли, дружелюбни немити тела. Джей също го чувстваше, но смяташе, че то идва от къщата. Почти без да се замисля, той направи крачка към потъналата в мрак сграда. Каза си, че нищо няма да изгуби, ако хвърли още един поглед. Просто за да се увери.

Дойде септември. Джей се върна в училище с чувство на обреченост, със съзнанието, че Поуг Хил ще се промени завинаги. Дори да беше така, кратките редки писма на Джо с нищо не го показваха. Получи картичка за Коледа — два реда, грижливо изписани със закръглени печатни букви, с каквито пишат полуграмотните хора, — после още една за Великден. Сроковете се изнизаха както обикновено. Рожденият ден на Джей дойде и си отиде — бухалка за крикет от баща му и Кандид, билети за театър от майка му. След това дойде ред на изпитите, на купоните в спалните помещения, на споделените тайни и нарушените обещания, на няколко разгорещени битки, на училищната постановка на „Сън в лятна нощ“, където всички роли се играеха от момчета както във времената на Шекспир. Джей играеше Пък, за голямо съжаление на Хлебния барон. Но през цялото това време не преставаше да мисли за Джо и Поуг Хил и когато наближи краят на втория срок, той стана нервен, раздразнителен и нетърпелив. Тази година майка му реши да дойде с него в Кърби Монктън и да остане няколко седмици под претекст, че иска да прекара повече време със сина си, но в действителност за да избяга от вниманието на медиите, които отразяваха последното й любовно разочарование. Джей не се радваше на перспективата да стане обект на внезапния майчин интерес и го показа достатъчно недвусмислено, с което предизвика изблик на гневна истерия. Така изпадна в немилост, преди още ваканцията да е започнала.