Джоан Харис - Къпиново вино

Мисълта за дългото ходене до селото го обезкуражи. Беше обут в туристически обувки, които изглеждаха подходящи, когато тръгна от Лондон, но сега, след толкова продължително пътуване, му се струваха тесни и неудобни. Ако само успееше да влезе в къщата — а от това, което видя, мислеше, че няма да бъде трудно, — можеше да прекара нощта там и на сутринта по светло да тръгне към селото.

Всъщност това не беше точно проникване с взлом. В края на краищата къщата вече бе почти негова. Той стигна зеленчуковата градина. Някъде отстрани се чуваше ритмично потропване — може би капак на прозорец се удряше в стената и издаваше натрапчиви скръбни звуци. В далечния край на къщата, под дърветата, се движеха сенки и създаваха впечатлението, че там стои човек, леко приведен, с шапка и палто. Нещо в краката му изпука — стърчащо стъбло артишок, с изсъхнал миналогодишен цвят на върха. По-нататък избуялата растителност се полюшваше рязко на хладния вятър. Нещо трепна насред градината, като парче плат, окачено на високо стъбло. От мястото, където Джей бе застанал, не се виждаше почти нищо, но той веднага разбра какво е това. Парче вълнен плат. Червен. Захвърли сака на пътеката и бързо нагази в обраслата с плевели зеленчукова градина, като разтваряше високата растителност по пътя си. Това беше знак. Не можеше да бъде друго.

Пристъпи напред, за да хване парчето плат и изведнъж нещо изпука под левия му крак, като издаде стържещ метален звук, проби меката кожа на обувката и се вряза в глезена му. Джей се подхлъзна и падна назад в плевелите, а болката, остра в началото, се разпространи и стана нетърпима. Той изруга, грабна предмета и на оскъдната светлина пръстите му напипаха нещо метално и остро, здраво захванато за крака му.

Капан, помисли си озадачен. Някакъв вид капан.

Болеше го и не можеше да разсъждава трезво, и в първите скъпоценни секунди Джей дърпаше предмета като обезумял, а той се забиваше все по-дълбоко в обувката му. Пръстите му започнаха да лепнат по метала и му се стори, че кърви. Започна да го обзема паника.

С голямо усилие Джей си наложи да се успокои. Ако това беше капан, значи трябваше да го отвори. Абсурдно беше да мисли, че някой го е поставил там нарочно. По-скоро беше сложен за лов на зайци или може би на лисици, или на нещо друго.

За миг гневът притъпи болката. Безотговорност, престъпна небрежност беше да се поставят капани за животни в такава близост до нечия къща — до неговата къща. Джей се засуети над капана. Стори му се стар, примитивен. Имаше формата на мида и се затваряше с пружина, а металната му верига беше заровена в земята. Отстрани имаше езиче. Джей ругаеше и се бореше с механизма, чувстваше как зъбците на капана се забиват все по-дълбоко в глезена му с всяко негово движение. Накрая успя да освободи езичето, но му трябваха няколко опита, за да разтвори металните челюсти, и когато накрая се измъкна, той се изтегли тромаво назад и се помъчи да огледа щетите. Кракът вече се беше подул и кожената обувка го стягаше толкова силно, че вероятно не би могъл да я свали по обичайния начин.

Като се мъчеше да не мисли за всички възможни бактерии, които може би дори в момента проникваха в крака му, Джей се изправи и успя с тромави подскоци да се върне на пътеката. Там седна на камъните и се опита да свали обувката си.

Отне му близо десет минути. Когато най-после свърши, целият бе плувнал в пот. Беше прекалено тъмно, за да види добре, но въпреки това не се съмняваше, че ще мине известно време, преди да може да ходи свободно.

Новата маскировка на Джо не беше единствената промяна на Поуг Хил тази година. В Недър Едж се бяха появили нови обитатели. Джей продължаваше да ходи там през ден, привлечен от обещанието за кротка забрава от нещата, оставени да гният на спокойствие. Дори в най-хубавите дни на лятото той не пропускаше да отиде на любимите си експедиции; продължаваше да се разхожда край канала, до шахтата и бунището, отчасти защото искаше да събере някои полезни неща за Джо, а отчасти защото мястото все още го привличаше. Сигурно беше привлякло и циганите, защото един ден те се появиха — върволица опърпани каравани, подредени във формата на квадрат подобно на първите заселници, готови да се отбраняват срещу неприятеля. Караваните бяха сиви и ръждясали, осите се огъваха под тежестта на натрупания багаж, вратите висяха на една страна, прозорците бяха побелели от старост. Хората в тях бяха също толкова опърпани. Шестима възрастни и още толкова деца, обути в дънки или гащеризони, или с евтини ярки дрехи, каквито се продават по пазарите. Отдалеч изглеждаха мърляви: може би се дължеше на представата, която извикваха миризмите, долитащи от караваните им, натрапчивият мирис на пържена мазнина, мръсно пране, бензин и отпадъци.