Джоан Харис - Къпиново вино

Пристигнаха в края на юни с такси. Валеше дъжд. Майката на Джей играеше ролята на Матер Долороза, а той се мъчеше да слуша радио между дългите й сърцераздирателни паузи и детински възторжени възклицания при вида на забравените родни места.

— Джей, скъпи, виж! Онази малка църквичка… не е ли ужасно сладка!

Джей си обясняваше поведението й с прекалено многото участия в телевизионни сериали, но може би тя винаги се бе държала така. Той мръдна съвсем леко копчето на радиото. „Ийгълс“ пееха „Хотел «Калифорния»“. Майка му му хвърли един от страдалческите си погледи и присви устни. Джей не й обърна внимание.

Дъждът валеше непрестанно през цялата първа седмица. Джей стоеше вкъщи, гледаше през прозореца и слушаше радио, като си повтаряше, че все някога дъждът ще спре. Небето му се струваше безцветно и неприветливо. Когато се взираше нагоре в облаците, капките дъжд приличаха на димна завеса. Баба му и дядо му се суетяха около двамата си гости, държаха се с майка му като с малко момиченце, готвеха любимите й ястия. В продължение на пет дни всички ядяха само ябълков пай, сладолед, пържена риба и миди. На шестия ден Джей взе колелото си и го подкара към Поуг Хил въпреки лошото време. Вратата на Джо беше заключена и когато почука, никой не се обади отвътре. Джей остави колелото си до задната ограда, покатери се и скочи в градината с надеждата да надникне през прозорците.

Прозорците бяха заковани.

Обзе го паника. Той заудря с юмрук по една от дъските на прозореца.

— Хей, Джо! Джо!

Отговор не последва. Джей отново заблъска по прозореца, като викаше Джо по име. На рамката висеше парче червен плат, избеляло от слънцето. Изглеждаше старо, забравено, част от миналогодишната магия. Градината зад къщата беше изоставена, обрасла с гъсти плевели — бучиниш, пелин и върбовка.

Джей седна на каменната ограда, без да обръща внимание на дъжда, от който тениската лепнеше за тялото му и мокри кичури коса влизаха в очите му. Как така си е отишъл, питаше се глупаво. Можеше поне да му каже. Да му остави бележка. Как така беше заминал без него?

— Не тъгувай, момче — обади се глас зад гърба му. — Не е толкова лошо, колкото изглежда.

Джей се обърна така рязко, че за малко да падне от оградата. Джо стоеше на около двайсет крачки зад него, почти скрит от поглед във високите плевели. Върху миньорския си каскет беше нахлупил непромокаема шапка. В едната си ръка държеше права лопата.

— Джо!

Старецът се усмихна.

— Ъ-хъ. Ти какво си помисли?

Джей изгуби ума и дума.

— Това е моето последно решение — обясни Джо, видимо доволен. — Отрязаха ми електричеството, обаче аз се закачих по-нагоре и още го използвам. Копая кладенец отзад, за да мога да напоявам. Ела и ми кажи какво мислиш.

Както винаги, Джо се държеше така, сякаш не бяха минали дълги месеци, сякаш Джей изобщо не беше заминавал. Той разтвори плевелите, които ги деляха, и направи знак на момчето да го последва. Оттатък градината изглеждаше както преди — шишета от лимонада покриваха младите растения, стари прозорци бяха подредени така, че да образуват разсадник, а пробити автомобилни гуми служеха за разсадници на картофи. Отдалеч всичко това изглеждаше като бунище, купчина отпадъци, трупани с години, но отблизо всичко беше постарому, както преди. На железопътния насип растяха овощни дървета — някои покрити с парчета найлон, по които се стичаше дъждът. Това беше най-добрият камуфлаж, който Джей беше виждал някога.

— Поразително — каза накрая. — Наистина помислих, че си си отишъл.

Джо изглеждаше много доволен.

— Ти не си единственият, който мисли така, момче — отвърна той загадъчно. — Виж там.

Джей надникна през растителността. Блокпостът, който някога служеше на Джо за оранжерия, продължаваше да стои на старото си място, макар че изглеждаше много занемарен; през пробития покрив растяха лози, които пълзяха по олющените стени. Релсите бяха свалени, а траверсите — изкопани; навсякъде, освен на петдесетярдовата отсечка между блокпоста и къщата на Джо, сякаш по недоглеждане. Между почервенелите от ръжда релси стърчаха плевели.

— Когато дойдеш следващата година, никой няма да си спомня, че през Поуг Хил е минавала железница. Може би тогава ще ни оставят на мира.

Джей кимна бавно, все още онемял от учудване и облекчение.

— Може би.

Въздухът ухаеше на вечер, на горчив дим, подобно на екзотичен чай. Беше достатъчно топло за спане на открито. В лозето отляво кипеше шумно оживление: обаждаха се птици, жаби, насекоми. Джей все още виждаше пътеката под краката си, леко посребрена от последните лъчи на залязващото слънце, но то беше вече слязло от фасадата на къщата и там бе тъмно, почти зловещо. Той започна да се пита дали да не отложи посещението си в къщата за сутринта.