Джоан Харис - Къпиново вино

Вероятно агентът беше доловил неговата припряност. Каза, че има и други желаещи да купят къщата. Малко под исканата от собственика цена. Дори вече има изготвени договори. Но ако Джей се интересува, има и други имоти в същия район. Информацията, вярна или измислена, предизвика у него настървение. Трябва да бъде тази къща, каза. Само тази. Веднага. Може и в брой, ако предпочитат така.

Дискретно телефонно обаждане. После още едно. Няколко бързи реплики на френски. Докато чакаха, на бюрото се появи кафе и италиански сладки. Джей предложи нова цена, малко по-висока от исканата. Нов разговор, в другия край на линията повишиха тон. Вдигнаха тост с кафе. Толкова лесно беше да се купи къща! Няколко часа чакане, малко документи и готово. Той препрочете краткия абзац под снимката, като се помъчи да си представи описаното с думи. Шато Фудуен. Сградата изглеждаше нереална, като стара картичка. Опита се да си представи как стои пред вратата, как докосва розовия камък, как гледа през лозето към езерото. Мечтата на Джо, каза си тихо, общата им мечта, най-после изпълнена. Това беше съдба. Нямаше друг начин.

Сякаш отново бе станал на четиринайсет. Любуваше се на снимката, докосваше я, сгъваше и разгъваше тънката хартия. Искаше да я покаже на други хора. Искаше веднага да се озове там, да встъпи във владение, макар че документите бяха придвижени само наполовина. Банката, счетоводителят, агентите щяха да се погрижат за формалностите. Подписването на документите беше от второстепенно значение. Основното вече бе направено.

Няколко телефонни обаждания — и всичко можеше да се уреди. Полет до Париж. Пътуване с влак до Марсилия. Още утре можеше да бъде там.

Къщата на Джо се издигаше върху мрачна крива тераса, подобно на много други къщи край железопътната линия. Фасадата представляваше ниска стена с прозорец и пътна врата и гледаше към улицата. В малките задни дворове на тези къщи висеше пране и имаше наблъскани домашно сковани клетки за зайци, кокошарници и гълъбарници. Те гледаха към железопътната линия. В стръмния склон беше изкопана бразда, по която вървяха релсите. До къщата на Джо минаваше мостът и от задния му двор се виждаше червената светлина на семафора, който трепкаше като звезда в далечината. Можеше да се види и Недър Едж, и мрачните сиви склонове на купчината шлака оттатък полето. Разположени в неравна редица по малката стръмна уличка, от няколкото къщи на Поуг Хил Лейн се виждаше цялото царство на Джей. В близката градина някой пееше — стара жена, ако се съдеше по гласа, напевен и колеблив. Отнякъде се разнасяха удари с чук по дърво, примитивен, успокояващ звук.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — неопределено кимна Джо в посока към къщата. — Като те гледам, май няма да откажеш.

Джей погледна натам. Изведнъж забеляза съдраните си дънки и усети засъхналата кръв по носа и горната си устна. Устата му беше пресъхнала.

— Добре.

Вътре беше прохладно. Джей последва стареца към кухнята, голямо голо помещение с чисти дървени дъски на пода и голяма маса от борово дърво, осеяна с множество резки от нож. На прозореца нямаше пердета, но по целия перваз бяха наредени крехки зелени растения, които образуваха плетеница и спираха пряката слънчева светлина. Те миришеха приятно на пръст и това ухание изпълваше стаята.

— Това са моите доматки — поясни Джо и отвори бюфета.

Джей забеляза, че сред огрените от слънцето листа наистина растат домати — ситни и жълти, по-големи и безформени, червени на цвят или на оранжеви и зелени ивици като стъклени топчета за игра. По пода имаше още растения в саксии, наредени край стената и плъзнали нагоре по касата на вратата. В единия край на стаята имаше дървени щайги с набрани плодове и зеленчуци, подредени старателно, един по един, за да не се натъртят.

— Хубави растения — каза Джей по-скоро от любезност. Джо го изгледа присмехулно.

— Трябва да говориш с тях, ако искаш да растат. И да ги гъделичкаш — каза и посочи една дълга пръчка, подпряна на стената. На върха й беше вързана заешка опашка. — Това е моят прът за гъделичкане, виждаш ли? Такива са си доматките, обичат да ги гъделичкат.

Джей го изгледа безизразно.

— Като гледам, си имал неприятности, а? — попита Джо и отвори една врата в дъното на стаята. Показа се голям килер. — Нещо май си се сбил с някого.

Джей предпазливо му разказа. Когато стигна дотам как Зет е счупил радиото, гласът му рязко подскочи нагоре, зазвуча детински, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Спря и неудържимо се изчерви.