Джоан Харис - Къпиново вино

Джо Пръстената ябълка. Име като всяко друго. Той се представи като Джо Кокс, с небрежна полуусмивка, сякаш очакваше да предизвика недоверие, а може би нещо друго, променливо и непостоянно като сезоните и адреса.

— Ти и аз можем да бъдем братовчеди — каза в онзи ден, когато се видяха за пръв път, докато Джей го наблюдаваше с предпазливо любопитство от върха на тухлената ограда. Резачката за зеленчуци бръмчеше и се тресеше, като току изплюваше парчета сладко кисел плод или зеленчук в кофата до краката на Джо. — Кокс и Макинтош. И двамата носим имена на ябълки, нали? Май че това ни прави почти роднини.

Произношението му беше екзотично, странно и Джей го гледаше с недоумение. Джо поклати глава и се усмихна.

— Не си знаел, че носиш име на ябълка, а? Хубава ябълка, американска червена. Мно-о-ого вкусна. При мен има едно младо дръвче, ей там — той махна с глава към задната част на къщата. — Само че не се развива добре. Май ще му трябва повечко време, за да свикне.

Джей продължаваше да го гледа втренчено с дръзкия цинизъм на всички дванайсетгодишни деца, като подозрително търсеше да долови в думите му насмешка.

— Говориш така, сякаш дърветата имат чувства.

Джо го погледна.

— Имат, как да нямат! Като всичко друго, което расте.

Момчето се взираше като омагьосано във въртящите се остриета на резачката. Машината с форма на фуния подскачаше и бръмчеше в ръцете на Джо и от нея изскачаха бели, розови, синкави и жълти парчета месеста плодова тъкан.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича?

Старецът кимна към един кашон, оставен до зида, който ги разделяше.

— Донеси ми онези ябълки, ако обичаш.

— Кои ябълки?

Джо махна нетърпеливо с ръка към кашона.

— Пръстените ябълки.

Джей погледна надолу. Не беше трудно да слезе, зидът бе висок най-много пет фута, но дворът беше ограден от всички страни, а оттатък оградата бяха само храсталаците и пустошта около железопътната линия. Той беше израсъл в града, където го бяха учили да внимава с непознати. Джо се усмихна.

— Няма да те ухапя, хлапе — каза кротко.

Ядосан от това, че го вземат за страхливец, Джей скочи в градината.

„Пръстените ябълки“ бяха продълговати, червеникави и причудливо заострени в единия край. Някои бяха срязани при изкопаването и отвътре изглеждаха розови на слънцето. Момчето леко залитна под тежестта на кашона.

— Гледай къде стъпваш — извика му Джо. — Да не ги изтървеш. Ще се натъртят.

— Но това са само картофи.

— Ъ-хъ — отвърна старецът, без да вдига поглед от резачката за зеленчуци.

— Нали каза, че били ябълки, нещо такова.

— Ябълки. Пръстени ябълки. Пом дьо тер 1 1 Pommes de terre (фр) — картофи, но изразът означава буквално „земни ябълки“, „ябълки от земята“. — Бел.прев. .

— На мен не ми приличат на ябълки — отбеляза Джей.

Джо поклати глава и започна да пуска картофите в резачката. Уханието им беше сладникаво като на папая.

— Тези ги донесох от Южна Америка след войната — започна той. — Отгледах ги от малки семенца ей там, в градината отзад. Трябваха ми пет години, докато намеря подходящата почва. Ако искаш пържени картофи, ще си посадиш „Кинг Едуард“. Ако искаш картофи за салата, трябват ти „Шарлот“ или „Джърси“. Ако обичаш чипс, тогава трябва да отглеждаш „Мейрис Пайпър“. А пък тези — Джо посегна да вземе един и нежно потърка с почернял палец розовеещата кора — са по-стари от Ню Йорк, толкова са стари, че даже си нямат име на английски. Семената им са по-скъпи от златен пясък. Това не са ти обикновени картофи, момче. Те са малки кюлчета отдавна отминало време, когато хората са вярвали в чудеса и когато половината свят не го е имало на картите. От тези не се прави чипс — той отново поклати глава, очите му светеха присмехулно под гъстите сиви вежди. — Те са моят специалитет.

Джей го гледаше предпазливо — не можеше да реши дали старецът е луд или просто му се присмива.

— И какво правиш от тях? — попита накрая.

Джо пусна последния картоф в резачката и се усмихна.

— Вино, хлапе. Вино.

Това се случи през лятото на 1975. Джей беше почти на тринайсет. С присвити очи, стиснати устни, свито в юмрук лице, а в юмрука — нещо твърде скришно, за да може да се види. Отскоро учеше в „Мурландс Скул“ в Лийдс, а сега имаше осем седмици ваканция, поредица от странни и празни дни, които се точеха безкрайно до далечното начало на следващия срок. Не му харесваше тук. Вече мразеше това място с блед и мъглив хоризонт, със синьо черни хълмове, бедняшки къщи и рудници, и хората, със сухи лица и завален северняшки акцент. Всичко ще бъде наред, беше казала майка му. В Кърби Монктън ще му хареса. Промяната ще му се отрази добре. Всичко ще се нареди. Но Джей знаеше, че няма да стане така. Под него зееше бездна, празнота, причинена от развода на родителите му, и той ги мразеше, мразеше мястото, където го бяха изпратили, мразеше лъскавия нов велосипед с пет скорости, който бе получил тази сутрин по пощата за рождения си ден — подкуп, също толкова достоен за презрение, колкото и бележката към него: „С обич от мама и татко“, толкова фалшиво нормална, сякаш светът наоколо не се рушеше до основи. Гневът му беше хладен, стъклено леден и го ограждаше от останалия свят така, че всеки външен шум долиташе до него приглушен, а хората изглеждаха безжизнени като дървета. Гневът кипеше вътре в него, спотаен, в отчаяно очакване нещо да се случи.