Джоан Харис: Къпиново вино

Новите бутилки стояха наредени в кашон в дъното на избата. Отгоре му беше оставена една счупена стълба. Джей я отмести и с усилие издърпа кашона към средата на избата. Извади първата попаднала бутилка и я обърна към светлината, за да прочете етикета. Съдържанието й изглеждаше синьо червеникаво на цвят, с дебел слой утайка на дъното. За миг му се стори, че вижда още нещо вътре, някакви очертания, но това беше от утайката. Някъде високо над главата му, в кухнята, от радиото се носеше носталгична музика — сега 1975, Коледа, „Бохемска рапсодия“, слабо, но ясно различимо. Той потръпна.

Когато се върна в кухнята, Джей разгледа бутилката с любопитство — почти не беше погледнал съдържанието на кашона, след като го бе донесъл преди шест седмици: восъчния печат на гърлото, кафявия конец, написания на ръка етикет — „Специалитети, 1975“, — стъклото, покрито с прах от избата на Джо. Зачуди се защо му е трябвало да го измъква от купчината отломки и да го носи у дома. Може би от носталгия, макар че чувствата му към Джо все още бяха твърде силни и объркани. Гняв, смущение, копнеж го връхлитаха на горещи и студени вълни. Старче! Да можеше да си тук сега.

Вътре в бутилката нещо избълбука и се размърда. Бутилките в избата задрънчаха и заподскачаха в отговор.

Понякога става съвсем случайно. След години очакване — на благоприятно разположение на планетите, случайна среща, внезапен изблик на вдъхновение — от време на време подходящите обстоятелства възникват спонтанно и съгласувано, небрежно, без много шум, без предупреждение. Джей смята, че това е съдба. Джо го наричаше магия. Понякога е обикновена химична реакция, нещо във въздуха, неволно действие, което внася неочаквана, неизбежна промяна в дълго съществувалия ред.

Лаическа алхимия, така го наричаше Джо. Магията на ежедневните неща. Джей Макинтош посегна да вземе нож, за да среже печата.

Беше издържал на времето. Ножът преряза восъка и Джей видя, че коркът отдолу е непокътнат. В първия миг го лъхна такава остра миризма, че той стисна зъби. Мирисът го завладяваше, подчиняваше го на волята си. Беше някак кисел, примесен с ухание на пръст, като канала през лятото. Приликата бе така поразителна, че Джей живо си спомни резачката за зеленчуци и жизнерадостния аромат на прясно изкопани картофи. За секунда илюзията го завладя и му се стори, че е там, на онова вече несъществуващо място, с Джо, приведен над лопатата си, и радиото, окачено на един клон над главите им, а от него се разнася „Поканете клоуните“ или „Не съм влюбен“. Внезапно го обзе силно въодушевление и той си сипа малко от виното в чаша, като внимаваше да не разлее течността в своята припряност. Беше мътнорозово като сок от папая и в трескаво очакване се плискаше между стените на чашата, сякаш бе живо същество, което искаше на всяка цена да го завладее с магията си. Джей погледна виното със смесица от недоверие и копнеж. Отчасти му се искаше да го изпие — толкова години бяха минали, преди този момент да настъпи, — но в същото време се колебаеше. Течността в чашата беше мътна, в нея плуваха кафеникави частици, подобни на ръжда. Изведнъж си представи как я изпива, задавя се, гърчи се в пристъп на агония. Чашата, изминала половината път до устата му, застина неподвижно.

Отново се вгледа в течността. Движението, което му се струваше, че вижда вътре, бе секнало. Мирисът бе леко сладникав, като на лекарство, на сироп против кашлица. Отново се запита защо е донесъл бутилката със себе си. Магия не съществуваше. Беше илюзия, в която Джо го бе накарал да повярва; поредният номер на стария шарлатанин. Но съзнанието му упорстваше: в чашата имаше нещо. Нещо особено.

Беше така вглъбен в размислите си, че не чу стъпките на Кери зад гърба си.

— Аха, значи не работиш — гласът й беше звънлив, с достатъчно ясен ирландски акцент, за да я предпазва от обвиненията, че е израсла в привилегирована среда. — Виж, ако си имал намерение да скучаеш, можеше поне да дойдеш на парти с мен. Би било чудесна възможност за теб да се срещнеш с хора.

Тя особено подчерта думата „чудесна“, като удължи поне тройно втората сричка. Джей я изгледа, без да оставя чашата с вино. Гласът му прозвуча подигравателно:

— О, знаеш ли, винаги се срещам с чудесни хора. Всички литератори са такива. Най-обичам някоя от твоите млади надежди да дойде при мен на едно такова чудно парти и да ми каже: „Хей, вие не бяхте ли Джей някой си, който беше написал онази страхотна книга?“