Джоан Харис: Къпиново вино

Семейството им не беше от сплотените. Преди това лято той бе виждал дядо си и баба си пет-шест пъти, на Коледа или рождени дни, и те се отнасяха към него с дежурна далечна привързаност. Баба му беше крехка и елегантна жена, като китайския порцелан, който толкова обичаше и който красеше всяка налична повърхност в къщата. Дядо му беше безцеремонен, по войнишки дисциплиниран и ловеше яребици без разрешително в околните полета. И двамата осъждаха профсъюзите, издигането на работническата класа, рок музиката, мъжете с дълги коси и приемането на жени в Оксфорд. Джей скоро разбра, че ако си мие редовно ръцете преди ядене и се прави, че слуша всичко, което му кажат, ще се наслаждава на неограничена свобода. Ето как се запозна с Джо.

Кърби Монктън е малко северно градче, което прилича на много други. Основано на въгледобива, то още тогава започнало да запада. Два от общо четирите рудника бяха затворени, а останалите два се бореха с всички сили за оцеляването си. След затварянето на двата рудника селищата наоколо, които ги снабдяваха с работна ръка, също западнаха. Сега там имаше редици къщи, които постепенно се рушаха. Половината бяха необитаеми, със заковани прозорци, с дворове, пълни с отпадъци и обрасли в бурени. Центърът на градчето изглеждаше малко по-добре — няколко реда магазинчета, две-три кръчми, минимаркет, полицейски участък с решетка на прозореца. От едната страна — реката, железопътната линия, старият канал. От другата — верига от хълмове, която се простираше до подножието на Пенинските планини. Тази част се наричаше Горен Кърби; там живееха дядото и бабата на Джей.

Като погледнеш към хълмовете, полята и гората, за миг можеш да си представиш, че тук няма рудници. Това е приемливата част на Кърби Монктън, смята се, че по терасите са разположени хубавите къщи в града. От най-високата точка може да се види същинският град няколко мили по-нататък, потънал в жълтеникав дим на фона на неравния хоризонт, полето с ред стърчащи стълбове, който води към открития рудник, зейнал като рана. Заслонена от хребета, котловината отдолу е очарователна. Тук къщите са по-големи, с по-изискана архитектура. Виждат се дълбоки викториански тераси от мек йоркширски камък, прозорци с малки ромбовидни стъкла и порти в псевдоготически стил, огромни градини с наредени в шпалир овощни дървета и равни, добре поддържани морави.

Джей беше неподатлив на тези красоти. За очите му, привикнали с лондонския пейзаж, Горен Кърби беше невзрачно място, построено сред камънаци и пустош. Пространството, разстоянието между сградите го замайваше. Гъсто населените Долен Монктън и Недър Едж 2 2 Nether Edge (англ.) — долен край. — Бел.прев. изглеждаха обезлюдени и плувнали в дим като по време на война. Липсваха му лондонските кина и театри, музикални магазини, галерии, музеи. Липсваше му оживлението. Липсваше му познатият лондонски акцент, шумът и миризмите на уличното движение. Той караше колелото си по непознатите пусти улици и мразеше всичко, което се изпречваше пред погледа му.

Дядо му и баба му не се намесваха. Те одобряваха играта и разходките на открито и не забелязваха, че Джей всеки следобед се прибира разтреперан и съсипан от гняв. Момчето беше винаги любезно, винаги спретнато. Слушаше умно и с интерес, когато му говореха. Държеше се приветливо. Беше като примерен ученик от комиксите и се опиваше от горчивото си отчаяние.

Джо живееше на Поуг Хил Лейн, една от редицата неравни тераси, които граничеха с железопътната линия на половин миля разстояние от гарата. Джей вече беше ходил два пъти там. Оставяше колелото си в храстите и се катереше по насипа до моста над железницата. От другия край на линията бяха полята, които се спускаха до реката, а по-нататък беше откритият рудник и вятърът донасяше далечното боботене на машините. В продължение на две-три мили старият канал вървеше успоредно на железопътната линия. Там застоялият въздух зеленееше от мухи, беше горещ, миришеше на пепел и растителност. Между канала и железопътната линия минаваше пътека, почти скрита от надвисналите клони на дърветата. Това беше Недър Едж, долният край на града, почти винаги безлюден. Затова мястото привлече Джей. Той си купуваше пакет цигари и брой на „Ийгъл“ от будката за вестници на гарата и подкарваше колелото към канала. После го скриваше на сигурно място в храстите и тръгваше по пътеката, като си проправяше път през избуялата върбовка и въздухът се изпълваше с облаци бели семенца. Щом стигнеше до стария шлюз, Джей сядаше на камъните и запалваше цигара. Гледаше железницата, броеше вагоните на преминаващите влакове, натоварени с въглища, или се мъчеше да различи лицата на хората в пътническите влакове, които с тракане се губеха в завидната далечина. Хвърляше камъни в мътния канал. Понякога ходеше чак до реката. Там правеше бентове от трева и отпадъци, които събираше и донасяше със себе си: автомобилни гуми, клони, железопътни траверси, а веднъж дори цял изтърбушен матрак с щръкнали навън пружини. Така започна всичко; по някакъв начин мястото го завладя. Може би защото беше тайно, забравено от хората. Джей започна да го изследва. Там имаше загадъчни цилиндри от бетон и метал, които стърчаха от земята. По-късно Джо му обясни, че това са запечатани шахти. Когато момчето се приближаваше към тях, от тях долитаха странни ехтящи звуци, подобни на дишане. Имаше и наводнен тунел, изоставена вагонетка за въглища, останки от шлеп. Това беше грозно, може би дори опасно място, но също така изпълнено с голяма тъга; привличаше го по начин, който не можеше нито да преодолее, нито да обясни. Родителите му биха се ужасили, ако знаеха, че синът им ходи там и този факт го правеше още по-привлекателно. Затова той продължи да го изследва; тук — сгурийна яма, запълнена със стари парчета фаянс; там — купчина захвърлени екзотични съкровища: връзка комикси и списания, по чудо запазени и ненамокрени от дъжд и влага; метални отпадъци; автомобилно купе от „Форд Галакси“, малък бъз, израснал от корена си като причудлива антена; развален телевизор. Джо му беше казал веднъж, че да живееш край железопътна линия е като да живееш край море; всеки ден приливът донася нови отломки. Отначало дори мразеше това място. Не можеше да си обясни защо изобщо ходи там. Излизаше от къщи с намерението да поеме в съвсем различна посока и накрая се озоваваше в Недър Едж, между железопътната линия и канала, и в ушите му отекваше далечно боботене на машини, а нажеженото до бяло лятно слънце жулеше главата му като нагорещено желязо. Самотно, изоставено място. Но все пак негово собствено. Само негово, през цялото това дълго, странно лято. Или поне така си мислеше в началото.