Джоан Харис: Къпиново вино

Празните бутилки разказваха друга история. Аз пия, казваше си Джей, по същата причина, поради която пиша второразредни фантастични романи. Не да забравя, а да си спомня, да разтворя миналото и да се намеря отново там, като костилка в горчив плод. Той отваряше всяка бутилка, започваше всяка история с тайното убеждение, че там е магията, която ще го съживи. Но магията като виното се нуждае от подходящи условия, за да подейства. Джо сигурно му го е казвал. Иначе химията не се случва. Букетът се разваля.

Мисля, че очаквах да започне с мен. В това щеше да има някаква поезия. В края на краищата ние сме свързани, той и аз. Но тази история започна с друго вино. Не се сърдя чак толкова. По-добре да бъда последното, отколкото първото. Аз дори не съм звездата в тази история, но все пак бях тук, преди да дойдат „Специалитетите“, и ще бъда тук, след като всички те бъдат изпити. Мога да си позволя да почакам. Освен това отлежалото „Фльори“ е за по-изтънчен вкус, с него не бива да се бърза, а аз не съм убеден, че небцето на Джей е вече готово да ме опита.

Беше март — меко и топло дори в избата. Джей работеше горе — по своя начин, с бутилка до лакътя си и включен телевизор с намален звук. Кери беше на парти за връчване на нова награда за жени писатели под двадесет и пет годишна възраст. В къщата беше тихо. Джей използваше пишещата машина за онова, което наричаше „истинска“ работа, а лаптопа — за фантастичните си романи, така че винаги можеше да се разбере какво пише по шума — или по липсата му. Когато слезе долу, минаваше десет. Включи радиото на станция за стари шлагери. Чуваше се как ходи из кухнята, стъпките му ясно отекваха по теракотените плочки. До хладилника имаше бар. Той го отвори, поколеба се, отново го затвори. Чу се звук от отваряне на хладилника. И тук, както навсякъде, господстваше вкусът на Кери. Сок от житни кълнове, салата с кускус, млади листа спанак, кисели млека. Джей си каза, че това, което наистина много му се яде, е огромен сандвич с бекон и омлет, с кетчуп и лук, и голяма чаша силен чай. Знаеше, че този копнеж е свързан по някакъв начин с Джо и Поуг Хил Лейн. Асоциация, нищо повече, но тя често изникваше в съзнанието му, когато се опитваше да пише. Само че всичко това бе минало. Призрачно минало. Джей знаеше, че всъщност дори не е гладен. Затова запали цигара — забранен лукс, който си запазваше за времето, когато Кери отсъстваше от къщи — и жадно всмука дима. От радиото примесен с пращене долиташе гласът на Стив Харли, който пееше „Накарай ме да се усмихна“ — песен от онова далечно, незабравимо лято на 1975 година. Джей запя заедно с него — „Ела да ме видиш, накарай ме да се усми-и-ихна“ — и гласът му отекна в кухнята.

В тъмната изба новодошлите се суетяха зад нас. Може би от музиката, а може би от въздуха на тази мека пролетна вечер, който сякаш бе изпълнен с обещания, те въодушевено шушукаха, кипяха и съскаха вътре в бутилките, подрънкваха ги една в друга, подскачаха в тъмното, копнееха да разкажат, да отворят, да пуснат аромата си на свобода. Може би това накара Джей да слезе с тежки стъпки по грубо издяланото нелакирано стълбище. Той обича избата; тя е прохладна и тайнствена. Често слиза тук, само за да докосне бутилките; да прокара пръсти по прашните стени. Винаги ми е приятно, когато Джей идва в избата. Щом ме докосне, аз улавям температурата на чувствата му подобно на барометър. Донякъде дори успявам да прочета мислите му. Както казах, между нас има химична реакция.

В избата беше мрачно, единствената светлина идваше от слабата гола крушка, която висеше на тавана. По рафтовете на стената — редици бутилки, повечето невзрачни, избрани от Кери; други стояха в щайги на каменните плочи. Джей тръгна покрай рафтовете, като небрежно докосваше бутилките, доближаваше лице, сякаш за да вдъхне аромата на уловените в тях лета. От време на време изваждаше някоя бутилка, въртеше я в ръце и след това отново я поставяше на рафта. Движеше се безцелно, без да търси нещо определено, като се наслаждаваше на влажния въздух и тишината в избата. Тук не се чуваше дори шумът на лондонското улично движение. За миг като че ли му се прииска да легне на гладките прохладни плочи и да заспи, може би завинаги. Никой не би се сетил да го търси тук. Но противно на това се чувстваше съвсем бодър, буден, с изострени сетива, сякаш тишината прочистваше съзнанието му. Тук атмосферата беше наелектризирана въпреки покоя, като в предчувствие за съдбоносно събитие.