Виктор Юго - Избрани творби в осем тома (Том 6)

Да се посмеят… Да, изплашиха те много!

Видяха моята любов към теб, дете,

и по-нататък, знам, ще ни оставят те.

(Към придворните.)

Нали?

(На Бланш, прегръща я.)

Щастлив съм аз, че виждам теб отново.

Сърцето ми трепти, щастлив съм, честно слово,

уж плачех, а сега и смях ми идва чак.

Изгубих те за миг, за да те срещна пак.

(Гледа я с безпокойство.)

Ти плачеш? Но защо?

БЛАНШ ( скрива в длани почервенялото си и разплакано лице )

О, боже, как сме клети!

Срам!

ТРИБУЛЕ

Нещо каза ли?

БЛАНШ ( скрива лицето си на гърдите му )

Не мога пред мъжете!

На вас бих казала…

ТРИБУЛЕ ( треперещ от гняв, се обръща към кралската врата )

И нея! Ах, циник!

БЛАНШ ( пада с ридание в нозете му )

Да бъда само с вас…

ТРИБУЛЕ ( прави три крачки и прогонва с жест озадачените придворни )

Навън! Ако след миг

и кралят мине тук — о, нека се опита!…

(На Дьо Вермандоа.)

Кажете му, нали сте в неговата свита,

да не минава той насам, че аз съм тук!

ДЬО ПИЕН

Побъркан шут! Не съм видял подобен друг.

ДЬО ГОРД ( прави му знак да излязат )

На луди и деца не се и възразява.

И даже трябва те да се щадят!

Излизат.

ТРИБУЛЕ ( сяда във фотьойла на Краля и повдига дъщеря си от пода; с мрачен и спокоен глас )

Разправяй!

За всичко ми кажи!

(Обръща се и като вижда, че Дьо Косе е останал, надига се и му посочва вратата.)

Не ме ли чухте там?

ДЬО КОСЕ ( отдръпва се, покорен от властния тон на шута )

Нахални шутове! От нищо нямат срам!

(Излиза.)

Трибуле, Бланш.

ТРИБУЛЕ ( мрачно )

Е, говори сега!

БЛАНШ ( с наведени очи, прекъсвана от ридания )

Той влезе вчера тайно

вкъщи… Боже мой! Срамувам се безкрайно!

(Плаче, закрива с ръце лицето си.)

Трибуле я притиска в обятията си и изтрива лицето й с нежност.

Отдавна… Трябваше това да ви предам.

Той ме следеше…

(Прекъсва пак.)

Не, не трябваше оттам,

от по-далече аз ще трябва да подхвана.

Не ми говореше… Но идваше във храма.

ТРИБУЛЕ

Да! Кралят!

БЛАНШ ( продължава )

Моя стол помръдваше тогаз,

минавайки край мен, за да го видя аз.

(Гласът й все повече отслабва.)

Той вчера вкъщи бе се вмъкнал… Как — не зная.

ТРИБУЛЕ

Достатъчно! Не ми разказвай ти до края.

Отгатвам всичко аз!

(Става.)

О, скръб, какво било:

решил да заклейми той твоето чело.

И с дъх е осквернил край тебе светлината.

На твоя чист венец откъснал е листата.

О, Бланш! Убежище на моята душа.

Ден, който тихичко ме буди след нощта.

Душа, на моята душа крила дарила.

Воал, над моя срам разгърнал чиста свила.

Подслон на прокълнат, от всички поразен.

Мил ангел, който бог забравил бе при мен.

Небе! Пропадна тя, той в тази кал я вкара.

А беше символ свят на мойта светла вяра!

Какво ще стане с мен след удара жесток?

В двореца, завладян от не един порок,

аз виждах често в мен и вън от мен цинизъм,

прелюбодейство, зло, коварство и садизъм…

А твойта чистота преди утеха бе

за моите очи под щедрото небе.

Бях свикнал и приел съдбата си жестока,

сълзите, низостта досадна и дълбока,

болезнената чест в разбитото сърце,

презрителния смях към моето лице.

Да, всичко туй, дори смехът да се приложи,

за мен приемах аз, но не за нея, боже!

Пропаднал, исках аз за нея чист живот,

че нужен бе олтар до моя ешафод!

Олтарът е разбит! Плачи, дете сломено!

Накарах те сега да бъбриш прекалено.

Нали? Сега плачи! Тъй част от горестта

с моминските сълзи изтича без следа.

В сърцето ми прелей скръбта си до забрава.

(Размишлява.)

Бланш, чуй: щом свърша туй, което ми остава,

напускаме Париж… Измъкна ли се аз!

(Отново се замисля.)

Но този ден дали ще е обрат за нас?

(Привдига се, с гняв.)

Проклятие! Нима бих могъл да открия,

че този луд дворец от страст и бъркотия,

не на една жена честта унищожил,

промъкнал се през туй, що бог е забранил,

премахвайки едно чрез друго престъпление,

опръскал всичко с кръв и кал без угризение,

ще стигне чак до теб, която криех с дни —

пречистото чело със кал да опетни!

(Обръща се към стаята на Краля.)

А теб, крал Франсоа, за твойта горделивост

да те препъне бог — да нямаш устойчивост.

Да хлътнеш в някой гроб, отворен в твоя чест.

БЛАНШ ( вдига очи към небето, настрана )