Виктор Юго - Избрани творби в осем тома (Том 6)

БЛАНШ ( отблъсква го )

Нещастница съм аз!

КРАЛЯТ

О, ти не ме познаваш!

Та аз съм Франция, достойно оглавяващ

сега петнадесетмилионния народ.

Да! Аз съм кралят! Мой е пищният живот!

И този господар ти, само ти ще съдиш!

Бланш! Крал съм аз! А ти кралица тук ще бъдеш!

БЛАНШ

А вашата жена?

КРАЛЯТ ( смее се )

Наивна си дори.

Кралицата не е метреса, разбери!

БЛАНШ

Метреса? Аз на вас? О, не! Позор!

КРАЛЯТ

Студена!

БЛАНШ

На татко аз съм, сир, от бога отредена!

КРАЛЯТ

Баща ти! Моят шут! Смешникът — той е мой!

Да, моят Трибуле! Каквото иска той,

го искам всъщност аз. Това е тъй.

БЛАНШ ( горчиво плаче, като обхваща главата си с ръце )

Горкият!

Нима е ваш света?

(Тя ридае.)

Кралят се хвърля в краката й, за да я утеши.

КРАЛЯТ ( ласкаво )

Бланш! Искам да изтрия

сълзите ти, ела!

БЛАНШ ( отблъсква го )

Не! Даже да умра…

КРАЛЯТ ( нежно )

Че ме обичаш — пак кажи, бъди добра!

БЛАНШ

О, свършено е!

КРАЛЯТ

Да. Обидих те неволно.

Но не плачи като отхвърлена — тъй болно!

Ах, да изпълвам аз очите ти с тъга!

По-скоро да умра бих предпочел сега,

дори бих предпочел във моите владения

да мислят, че съм крал без рицарски вълнения!

Да, крал, разплакал днес една жена! Каква

постъпка! О!

БЛАНШ ( объркана и ридаеща )

Нали закачка е това?

Ако сте крал — баща аз имам, който плаче.

Пратете ме дома със вашите пазачи

при татко. До Косе живея близо аз.

Сам знаете. Но кой сте вие? Губя свяст!

Как ме отвлякоха! Как викаха безпътно!

За мен е всичко сън. В главата ми е мътно.

(Плаче.)

Обичах ви, сега пред вас със страх стоя,

не зная вече…

(Отстъпва ужасена.)

Сир! От краля се боя!

КРАЛЯТ ( опитва се да я прегърне )

Защо?

БЛАНШ ( отблъсква го )

Пуснете ме!

КРАЛЯТ ( бори се с нея )

Поне за опрощение

една целувка!

БЛАНШ ( мъчи се да се освободи )

Не!

КРАЛЯТ ( смее се, настрана )

Да! Странна без съмнение!

БЛАНШ ( изплъзва се от ръцете му )

Не! Ето тук врата…

(Забелязва вратата за спалнята на краля отворена, затичва се натам и я блъсва силно след себе си.)

КРАЛЯТ ( откопчава от колана си малък златен ключ )

Но ключа аз прибрах.

МАРО ( от известно време наблюдава от вратата в дъното. Смее се )

Изкупва в спалнята на краля своя грях.

Горката!

(Вика Дьо Горд.)

Графе!

Маро, после придворните, после Трибуле.

ДЬО ГОРД ( на Маро )

Е, да влезем ли, за бога?

МАРО

Отмъкна я лъвът във своята бърлога.

ДЬО ПАРДАЙАН ( скача от радост )

О! Беден Трибуле!

ДЬО ПИЕН ( който е останал на вратата, съсредоточено гледа навън )

Шт! Той е.

ДЬО ГОРД ( на придворните )

Тишина!

Да се покажем тук в най-мила светлина.

МАРО

Той може само мен единствено да клъвне.

Нали говори с мен.

ДЬО ПИЕН

Да бъдем хладнокръвни.

Влиза Трибуле. Нищо в него не изглежда променено. Той е с обичайния си костюм и обичайното си безразличие на шут. Само че е много бледен.

ДЬО ПИЕН ( дава си вид, че продължава започнат разговор, намигвайки с очи на по-младите придворни, които едва сдържат смеха си, като виждат Трибуле )

Ей, здрасти, Трибуле! — Тогава ред по ред

роди се песента във форма на куплет.

Бурбон, видял Марсилия

(пее)

попитал своя стан:

— Къде да търсим милия

и славен капитан?

ТРИБУЛЕ ( продължава песента )

До връх Куломб пътували

с измъчено лице.

Качили се, студували

и духали в ръце.

Иронични смехове и аплодисменти.

ВСИЧКИ

Отлично!

ТРИБУЛЕ ( излиза бавно на авансцената, настрана )

Где е тя?

(Отново тананика.)

Качили се, студували

и духали в ръце.

ДЬО ГОРД ( ръкопляска му )

Ей, браво, Трибуле!

ТРИБУЛЕ ( разглежда смеещите се край него лица, настрана )

Участвували са те! Познавам…

ДЬО КОСЕ ( удря по рамото Трибуле, с груб смях )

Не е зле

да кажеш нещо, шут!

ТРИБУЛЕ ( на останалите, като сочи Дьо Косе )

Как жалко той се смее!

(Подражава гласа на Дьо Косе.)

Да кажеш нещо, шут!

ДЬО КОСЕ ( продължава да се смее )

Най-новото кое е?

ТРИБУЛЕ ( измерва го от главата до краката )

Че щом се правите на много духовит,

добивате дори и по-отблъскващ вид.

През първата част на тази сцена Трибуле има вид на човек, който наблюдава, търси, проучва. По-скоро погледът му изразява това безпокойство. От време на време, когато мисли, че не го гледат, той премества някой стол или натиска дръжката на някоя врата, за да провери дали е затворена. Но разговаря с всички както винаги с подигравателен и непринуден тон. Придворните от своя страна се подсмихват помежду си и си разменят знаци, говорейки едновременно за различни неща.