Това е празен лукс, ненужен тук поне.
Жената е имот — имение по-точно,
която плаща дан на краля, и то срочно.
Принася полза тя — като внезапен дъжд,
и даже орден е върху врата на мъж,
цял куп блага, растящ минута след минута…
(Гледа ги право в очите.)
Кон между вас сега би казал — лъже шута?
Нали е истина? Да, всеки тук без жал
(минава от един на друг)
веднага би продал, ако не е продал,
за име и за пост, за титла благородна
(на Дьо Брион)
жена си!
(На Дьо Горд.)
Ти — сестра!
(На младия Дьо Пардайан.)
А ти — и майка родна!
ЕДИН ОТ ПАЖОВЕТЕ ( налива си чаша вино, пие, напявайки )
Бурбон, видял Марсилия,
попитал своя стан:
— Къде да търсим милия…
ТРИБУЛЕ ( обръща се )
Да знам какво дрънчиш — в нахалната уста
ще счупя чашата ведно със песента.
(Към всички.)
Кой би повярвал? О, испанските херцози —
Вермандоа, на Карл Велики внук, и този,
Брион, внук на херцог Милански, Пардайан,
след тях един Пиен, един Горд-Симиан,
един Монморанси, все имена могъщи,
детето да крадат на клет човек от къщи.
Не подобава туй на родове-слънца!
Зад тези гербове — най-низките сърца!
Не сте от тях! Не сте! Сред свирки и скандали
с придворните слуги са майките ви спали!
От тази смес сте. Да!
ДЬО ГОРД
Ей, шут!
ТРИБУЛЕ
И колко днес
ви даде този крал — да купи мойта чест?
Плати ли ви, кажете!
(Скубе косите си.)
Аз имам нея само.
И ако исках — тя е млада, пречка няма, —
той би платил на мен.
(Оглежда всички.)
Или пък този крал
си е въобразил, че нещо би ми дал?
Но може ли и мен да стори благороден?
И строен, и красив, на другите подобен?
Ад! Всичко той ми взе! И вашата игра
как подло се скрои, как гнусно разигра?
Мерзавци! Подлеци! Безсъвестни бандити!
Злодеи и крадци! Убийци на жените!
Сеньори! Искам си момичето. За мен
е нужно! Още ли ще го държите в плен?
О! Вижте таз ръка — тя не е знаменита,
ръка на прост човек, селяк, с бразди покрита.
За веселяци тя съвсем не е беда,
тя няма шпага, но е с нокти, господа!
Предълго чаках аз! Детето ми е нужно!
Ей, отворете ми вратата!
(Отново се спуска разярен към вратата, препречена сега от всички придворни. Бори се известно време, след това отива на авансцената и пада на колене запъхтян, останал без сили.)
Всички дружно
срещу един! Добре!
(Облян в сълзи.)
Аз моля насълзен.
(Към Маро.)
Маро, ти неведнъж си се шегувал с мен.
И ако си с душа и мислене свободно
и под ливреята таиш сърце народно,
кажи, къде е тя? О, тя е тук, нали?
Не можем ли със теб — спокойно помисли! —
да бъдем срещу тях единни, като братя?
Та само ти си тук единствен с ум в главата.
Мой мил Маро! Мълчиш…
(Пълзи на колене към придворните.)
Пълзя… Дори така
аз моля прошка днес в самите ви крака.
Не съм добре… Над мен се съжалете вие!
Понесъл бих друг път аз ваште дяволии.
Но често случва се — поискам да вървя
и нещо ме скове. Мълчал съм за това.
Да. Често лоши дни човек в живота има.
Аз бях придворен шут от не една година.
За милост моля! Аз съм гърбав и болнав.
Играчката си тъй не счупвайте със гняв.
На този Трибуле се смяхте дни и нощи.
Наистина не знам какво да кажа още…
О, мойта дъщеря върнете! Тук е тя.
Не я ли криете зад кралската врата?
Съкровището ми! Добри сеньори! Моля!
Какво да правя аз без нея? Нямам воля.
И моята съдба е вече черен ад.
Единствен дар бе тя за мен на тоя свят!
Всички продължават да мълчат.
(Той се изправя в отчаяние.)
Мълчание и смях! Това сте всъщност вие.
С наслада гледате как клетникът се бие
в гърдите, скубейки коси обезумял.
Една нощ още, и съвсем бих побелял!
Вратата на кралската спалня се отваря внезапно. Оттам излиза Бланш, обезумяла, с помрачен поглед; дрехите й са в безпорядък; с отчаян вид се хвърля в обятията на баща си.
БЛАНШ
Ах! Татко!
ТРИБУЛЕ ( притиска я в обятията си )
Дъще! О, детето ми! Да, то е!
Ах, господа!
(Задушен от ридание и нервен смях.)
Това бе всъщност всичко мое!
Без нея моя дом е в траур. Ангел скъп!
Сеньори, мисля си, в една такава скръб
за тези стонове аз имам основание!
Това дете, това тъй прелестно създание!
Погледнеш ли го ти, и ставаш по-добър!
Не се изгубва то без викове до смърт!
(На Бланш.)
От нищо не се бой. Туй бе шега, ей богу!
Читать дальше