Виктор Юго - Избрани творби в осем тома (Том 6)

ДОН МАТИАС

Чудесен ден за тях — особено нощта!

ДОН ФРАНСИСКО ( посочва на Дон Матиас брачната стая )

Какви ли нежности ще има в тази стая!

Да бях магьосник, щях невидим да узная —

чудесно би било!

ДОН САНЧО ( на Дон Матиас )

Среднощ е. Да вървим!

Всички се покланят на новобрачните и излизат — едни през вратата, а други по стълбата в дъното.

ЕРНАНИ ( изпраща ги )

Да ви закриля бог!

ДОН САНЧО ( остава и последен му стиска ръката )

Бъди щастлив!

(Излиза.)

Ернани и Доня Сол остават сами. Шум от стъпки и гласове, които се отдалечават, след това утихват съвсем. В началото на следващата сцена фанфарите постепенно замлъкват, а светлините една след друга угасват. Полека-лека настъпва тишина и мрак.

Ернани, Доня Сол.

ДОНЯ СОЛ

Стоим

съвсем сами сега.

ЕРНАНИ ( иска да я привлече в прегръдките си )

Любима!

ДОНЯ СОЛ ( засрамена, отстъпва )

Късно става!

ЕРНАНИ

Мой ангел, щом съм с теб, все време не остава!

ДОНЯ СОЛ

Шумът ме умори, защото радостта

нахлу и ме смути, и ме замая тя.

ЕРНАНИ

Да, всяко щастие е нещо преголямо,

то бавно, в бронзови сърца се врязва само.

Насладата, макар в цветя, му вдъхва страх.

Усмивка крие то между сълзи и смях.

ДОНЯ СОЛ

Зора е твоята усмивка!

Ернани се опитва да я поведе към вратата. Тя поруменява.

Бързаш много!

ЕРНАНИ

Твой роб съм аз сега. Постой, не гледай строго!

Не искам нищичко. Ти знаеш по-добре.

Сама избирай! Кой би могъл да те спре?

Ако поискаш ти, смешник, хлапак ще стана.

Душата ми гори… О, угаси вулкана!

Стори така, че той да сключи в миг уста,

по склоновете му да разцъфтят цветя!

Везувий стана роб, верига го сковава.

Какво, че пак гори сърцето му във лава?

Ти пожела цветя. Добре! Ще видиш ти,

че мощният вулкан пред теб ще разцъфти.

ДОНЯ СОЛ

Към мене, бедната, сте тъй добър, любими!

Ернани! Скъпи мой!

ЕРНАНИ

Сеньора, що за име?!

Не ме зови така! Ах, твоите уста

ми спомнят за съвсем забравени неща.

Аз знам — живееше в една мечта Ернани,

със поглед като меч за толкова дворяни,

син на нощта, бандит по планини безброй,

и думичката мъст навред четеше той —

едно проклятие почерняше му дните!

Но той е мъртъв днес. Обичам аз горите,

цветята, песента на славей — днес съм друг…

Аз станах дон Хуан, аз станах твой съпруг!

Аз съм щастлив!

ДОНЯ СОЛ

И аз!

ЕРНАНИ

И както се полага,

без дрипи влязох тук — оставих ги на прага.

Пак в моя глух дворец се връщам уморен;

на прага ангел чист очаква ме смирен.

Издигам от праха колоните разбити,

запалвам огъня, разтварям пак вратите,

оскубвам стрък след стрък тревясалия двор —

сега съм цял любов и радост, и възторг.

Дори да ми дадат дворците, и перата,

и златното кресло в съвета на страната,

щом дойде доня Сол с наведено чело,

забравям всичко туй, което е било!

За него аз съм глух. Аз ставам пак разумен.

И всичко заличил, мъдрец или безумен,

не знам… Обичам те! От днес си моя ти.

ДОНЯ СОЛ ( разглежда златната му огърлица )

На черно кадифе как хубаво блести!

ЕРНАНИ

С подобен орден днес и кралят бе накичен!

ДОНЯ СОЛ

Не забелязах. Той за мен е безразличен!

Дали си в кадифе, дали си в кожи ти,

не знам, но ордена на тебе по̀ блести,

защото си и горд, и благороден.

Той иска да я отведе.

Мили,

постой! Щастлива съм! И плача. Нямам сили!

Виж колко нежна нощ!

(Тя отива към перилата.)

Почакай, мой сеньор!

Да вдъхна въздух свеж, да видя чист простор!

Не светят факлите. Не се долавят песни.

Около нас е нощ. О, мигове чудесни!

Нима не е така? Природата навън

тъй кротко бди над нас в любовен полусън!

И всичко спи… Небе, без облачета бели.

Подишай аромат от рози разцъфтели!

Огньове не горят. Навред е тишина.

Виж как възхожда там сребристата луна!

Ти ми говореше, лъчите й трептяха

и бавно с твоя глас в сърцето ми се вляха.

Сега съм весела, не ме гнети скръбта.

Любими, с радост бих посрещнала смъртта!

ЕРНАНИ

Забрава носиш ти със своя глас небесен!

Аз чувам думите като неземна песен.

И както пътника под летните звезди

се плъзга привечер по речните води

и вижда как летят села, градини, ниви,

така и аз летя с мечтите ти красиви.

ДОНЯ СОЛ

Тъй мрачна тишина и тъй дълбок покой!

Нима не би съзрял звездите, мили мой?