Джон Гришам - Окръг Форд

Роджър погледна ръката си и осъзна, че все още стиска пистолета. Остави го на седалката между двамата. Жената моментално грабна оръжието, прицели се в него и нареди:

— А сега млъквай и карай.

Когато Аги и Калвин се върнаха при пикапа, полицията вече си беше отишла. Двамата зяпнаха при вида на пораженията и изругаха цветисто, щом разбраха, че Роджър е изчезнал.

— Взел ми е пистолета — каза Аги, след като провери под седалката.

— Тъпо копеле — повтаряше Калвин. — Дано да е пукнал.

Изчистиха стъклата от седалката и потеглиха, бързайки час по-скоро да се измъкнат от центъра на Мемфис. За момент обсъдиха дали да не потърсят Роджър, но вече им беше писнало от него. Мексиканката от регистратурата им бе обяснила как да стигнат до Централната болница, където имало най-голяма вероятност да открият Бейли.

Дежурната служителка в Централната болница им каза, че отделението за кръводаряване не работи нощем, ще бъде отворено в осем сутринта и категорично не приема кръв от лица, на които им личи, че са употребили алкохол. В момента в болницата нямало пациент с малко име или фамилия Бейли. След като жената приключи с тях, като по магия отнякъде изникна униформен пазач и ги помоли да напуснат. Те не възразиха и той ги придружи до изхода. Докато си пожелаваха лека нощ, Калвин го попита:

— Слушай, знаеш ли къде можем да продадем по половин литър кръв?

— На Уоткинс Стрийт има кръвна банка. Не е много далеч.

— Мислиш ли, че работи в момента?

— Да, отворено е цяла нощ.

— Как се стига до там? — попита Аги.

Той им посочи пътя, после каза:

— Само внимавайте. Там ходят всички наркомани, щом им потрябват пари. Опасно е.

Кръвната банка бе единственото място, което Аги откри от пръв път, и когато спряха на улицата до нея, двамата се надяваха да е затворено. Не беше. Приемната се оказа мърлява стая с редица пластмасови столове и разхвърляни списания. Под масичката в ъгъла някакъв наркоман се беше свил на пода и изглеждаше така, сякаш умира. Зад бюрото седеше мъж със сурово лице и хирургически дрехи.

— Какво искате? — опита се да ги стресне той.

Аги се изкашля, отново погледна наркомана в ъгъла и успя да изтърси:

— Тук ли купувате кръв?

— Приемаме доброволно или срещу заплащане — обясни сдържано мъжът.

— Колко?

— Петдесет долара за половин литър.

За Калвин, останал само с шест долара и четвърт в джоба, сумата се равняваше на куверт, три разводнени бири и повторение на незабравимия танц на Амбър. За Аги с неговите осемнайсет долара и никакви кредитни карти сделката означаваше още едно бързо посещение в „Десперадо“ и достатъчно бензин, за да се прибере у дома. И двамата напълно бяха забравили за Бейли.

Подадоха им бланки. Докато ги попълваха, дежурният попита:

— Коя кръвна група сте?

Въпросът бе посрещнат с недоумение и от двамата доброволци.

— Коя кръвна група? — повтори той.

— От червената — каза Аги и Калвин се изхили гръмогласно.

Дежурният не оцени шегата.

— Да не сте пили, момчета? — попита той.

— Само по едно-две — отвърна Аги.

— Но няма да искаме надбавка за алкохола — бързо добави Калвин и двамата се запревиваха от смях.

— Кой размер игла предпочитате? — попита дежурният и веселието им моментално се изпари.

Подписаха клетвени декларации, че не страдат от алергии и заразни болести.

— Кой ще е пръв?

Никой от двамата не помръдна.

— Мистър Агнър — рече човекът, — последвайте ме.

Аги го последва през една врата към голяма квадратна стая с две легла от дясната страна и три от лявата. На първото легло отдясно лежеше едрогърда бяла жена по анцуг и туристически обувки. От лявата й ръка се спускаше маркуч към прозрачен найлонов плик, вече наполовина пълен с тъмночервена течност. Аги погледна маркуча, плика, ръката и осъзна, че в кожата й е забита игла. Той припадна и тежко се сгромоляса на плочките.

Седнал на пластмасов стол до изхода, Калвин нервно прелистваше някакво списание, без да изпуска от поглед умиращия наркоман. Чу някакъв шум в съседната стая, но не му обърна внимание.

Свестиха Аги със студена вода и амоняк и той успя да пролази върху едно от леглата, където миниатюрна азиатка с маска на лицето започна да обяснява със силен акцент, че всичко ще бъде наред и няма за какво да се тревожи.

— Дръжте си очите затворени — повтаряше непрекъснато тя.

На Аги му се виеше свят.

— Всъщност не ми трябват петдесет долара — заяви той.