Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

— Завивките са върху фотьойла. В хладилника има пресни плодове и бутилки с натурален сок. Не се наливай повече с вино! Утре мозъкът ти трябва да е бистър.

Роко вдигна глава. Не му пукаше за мозъка. Утре имаше желание да се добере единствено до самолетен билет за Торино.

— Трябва да се свържа с адвокатите на баща ми…

Домакинът извърна глава.

— За всичко това ще мислим утре. Сега просто се наспи. — Той намали яркостта на осветлението в салона и се отправи към високата дървена стълба, която отвеждаше към горния етаж.

Роко остана сам в полумрака.

Непознатият беше прав. Тук беше значително по-добре от килията. Младежът се загледа в сенките, които хвърляха клоните на дърветата върху осветената площадка пред входа. Изправи се и доближи до стъклото.

В къщата цареше неестествена тишина. А и навън всичко се беше смълчало. Птиците по дърветата, кучето в колибата, животните в обора. Дори огромният часовник върху стената не цъкаше така тревожно, както в началото. Покоя нарушаваше единствено туптенето на собственото му сърце.

Роко измъкна възглавницата между завивките и я метна върху дивана. Посегна към одеялото и в този миг погледът му падна върху връзката с ключове. Лежаха небрежно захвърлени върху ниска махагонова масичка само на крачка от фотьойла.

Гостът остави чаршафа и посегна колебливо към ключодържателя. Огледа внимателно всеки ключ, след това се спусна стремглаво навън.

Не биваше да губи нито миг. Някой от тези ключове със сигурност отваряше вратата на гаража.

Момчето прекоси двора и се отправи към ниската тухлена постройка. Точно тук бе прибрал домакинът огромния опръскан с кал джип. Чужденецът извърна предпазливо глава.

Къщата тънеше в мрак. Единствено бледата светлина на лампата в салона мъждукаше в нощната тъмнина.

Роко почувства как планът за бягство сам избуя в главата му. Нямаше документи, но приятелчетата в управлението не се бяха сетили да приберат пачката с парите. Така че спокойно можеше да се хвърли в някой влак. Трябваше да избере единствено направление без граничен контрол.

Той бутна с настървение малък сребрист ключ в секретната ключалка. Превъртя го и вратата отскочи назад.

Роко едва сдържа вика на задоволство. Всичко ставаше много по-лесно, отколкото очакваше. Той надникна в тъмното. Смълчаното субару дремеше на мястото си. Този звяр щеше да му помогне да се измъкне оттук.

Притвори безшумно вратата. Предстоеше най-трудната част. Да се върне в къщата и да прерови вещите на тайнствения благодетел. Все някъде щеше да открие ключа от джипа.

Роко пристъпи на пръсти върху пътеката. Огледа се и ускори крачка. Влезе в къщата и остави ключовете точно там, където ги беше намерил. Постоя за миг в полумрака, след това закрачи колебливо към високата дървена стълба.

Дали любезният домакин вече хъркаше?

Чужденецът тръсна глава. Развоят на събитията го притискаше да действа незабавно. Заставяше го да рискува, за да спаси пооръфаната си кожа.

Момчето постави крак върху най-долното стъпало и дървото изскърца. Роко се закова на място. Изчака няколко безкрайни секунди и след като не долови никакъв шум, пое предпазливо нагоре.

Стигна до средата на стълбата и зърна на нивото на очите си равен дървен под. Огледа помещението. Просторен салон, който много приличаше на онзи долу. Младежът пое глътка въздух и я задържа в гърдите си. Учестеното му дишане можеше да го издаде. Бързите стъпки също.

Постави крак върху следващото стъпало. Движеше се леко, като котка, която иска да се добере до паницата с мляко, без стопаните да я усетят. Роко се изкачи до площадката и погледът му падна върху висок инкрустиран скрин. Дори да прерови чекмеджетата, едва ли щеше да открие това, което търсеше. По-вероятно беше ключът да е захвърлен в купата от скъп китайски порцелан, която се мъдреше върху пищната мебел.

Тръгна пипнешком. Налагаше се да действа ловко. Една грешна стъпка беше достатъчна, за да прати всичките му надежди по дяволите.

Пожарът беше потушен, но раните щяха да кървят още дълго. Деветте колиби се бяха превърнали в грозна купчина пепел. Вятърът разнесе огъня по склона и стихията стигна пред самите врати на къщите. Като по чудо нямаше и други жертви.

Началникът на управлението лейтенант Делийски натисна нервно фаса в пепелника. Бутна стола назад и открехна прозореца. Влажният нощен въздух нахлу в помещението.

Минаваше полунощ, а той още опушваше кабинета. Ако не го бяха измъкнали по пижама от леглото, сега щеше да се изтяга в меките хладни завивки. Да се опиянява от тишината в просторната триетажна къща. Сетивата му да отмарят след тежкия работен ден. Можеше да се наслаждава на всичко това, ако не беше пословичната му отстъпчивост. И неспособността да отказва дребни услуги на стари приятели. Въпреки че услугата, която направи тази вечер, изобщо не беше дребна.