Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

— Слушай добре какво ще ти кажа! — говореше строго, но в гласа му звучеше умора. Явно изобщо не му беше до това, да нарушава съня на престъпниците.

— Ще излезеш оттук под гаранция. Само за тази нощ обаче. Разбра ли? Не искам от теб никакви своеволия. И да не ти минава през ума да си плюеш отново на петите. Направиш ли подобна дивотия, после няма измъкване, повярвай ми!

Роко му вярваше. Не разбираше само защо трябва да го лашкат нагоре-надолу в тая късна доба. На следващата сутрин го чакаше тежка среща с психоложката. Можеха просто да го оставят да се наспи като хората.

Едва сега забеляза, че над рамото на началника наднича мъж на средна възраст с прошарена по слепоочията късоподстригана коса. Непознатият изгледа загрижено младежа, сякаш да се увери, че не е пострадал след срещата с представителите на властта. След това почти избута пазителя на реда от прага.

Новодошлият нахлу в тясната килия. Тялото му изпълни пространството между четирите варосани стени.

— Роко, нали така? — Онзи постави ръка върху рамото му. Момчето примига. Нямаше представа откъде се взе тази нощна птица.

— Адвокат ли сте? — попита с недоверие младежът.

— С адвокатите ще говорим утре. Сега просто ела да те отведа вкъщи.

— Не разбирам защо е цялата тази олелия. Спокойно мога да прекарам нощта и тук. Умирам за сън.

Роко се надигна с неохота. Мразеше непредвидените промени в графика. Тъкмо беше започнал да свиква с обстановката.

— Ела! Ще усетиш разликата, уверявам те…

Роко бутна в джоба парите и ключовете, които лежаха върху шкафчето до леглото. Пазителите на реда услужливо му бяха прибрали мобифона, документите и ключа от колата. Така че нямаше за какво друго да се тревожи.

— Утре в осем да си на линия — изръмжа началникът.

— Да го направим в десет, а? — Мъжът, който не отместваше ръката си от рамото на задържания, смигна приятелски на полицая. Началникът бутна под носа на чужденеца лист хартия и посочи къде да подпише. Младежът се подчини, без да прояви интерес към написаното.

„Ама, че бъркотия!“ — помисли си Роко, тътрейки крака след неочаквания нощен посетител. Той тропна изтерзаното си тяло върху предната седалка на тъмен субару форестър и закопча шумно колана. Мъжът се настани до него и завъртя ключа. Машината изрева.

Роко отпусна глава върху облегалката.

„Дано само ме оставят да поспя!“

Това беше най-съкровеното му желание. И искрено се надяваше мъжът със субаруто да няма други планове за остатъка от нощта.

Домакинът наля три пръста ледено пенливо вино във висока чаша и подаде питието на госта. Откакто бяха стъпили в къщата, не бяха разменили нито дума.

Въпреки изтощението, момчето се нахвърли лакомо върху току-що извадената от огнището домашна баница. Буташе нетърпеливо залъците в устата, режеше парчета прясно сирене, ронеше най-едрите зърна от гроздето.

Мъжът се въртеше около него, но избягваше да среща погледа му. Не задаваше въпроси, не натрапваше гостоприемството си, опитваше се да бъде колкото е възможно по-незабележим.

Когато гостът засити глада си, домакинът седна в отсрещния край на масата и си наля чаша вино. Отпи бавно и посочи към огромното сгъваемо канапе.

— Ще ти постеля тук. Наспи се добре! Утре ще те събудя в девет.

Роко въздъхна.

— Ченге ли си? — попита мрачно момчето, срещайки за първи път уморения поглед на мъжа със субаруто.

Домакинът се засмя.

— Далече съм от тоя бизнес.

— Защо тогава ме домъкна тук?

Онзи поднесе чашата към устните си.

— Представих си, че в къщата е малко по-уютно от килията. Пък и всичко на масата е екологично чисто. Можеш да ядеш на воля.

„Странен тип“ — изкриви устни Роко. Земята под краката им гори, а единствената грижа на този е всичко на масата да е екологично чисто!

Роко огледа огромната трапезария, която преминаваше в просторен салон на две нива. Нощните събития бяха прогонили съня от клепачите му и той заразглежда с любопитство интериора.

— Твоя ли е къщата? — попита момчето. Непознатият кимна.

— Сам ли живееш тук?

Мъжът завъртя чашата между пръстите си. Кристалът издаде странен скърцащ звук.

— Мисля, че е време да си отпочинеш. Утре те чака тежък ден. — Домакинът се надигна от стола и отнесе чашата в мивката. Роко остана сам в залятата от светлина трапезария.

Тайнствеността, с която се опитваше да забули всичко този тип, започваше да го изнервя. Какво си представяше? Че може да решава вместо него подробности от ежедневието? Кога да ляга, в колко да става и каква доза от истината да му поднася?