Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

Лейтенант Делийски изгаси осветлението и заключи кабинета. Надяваше се единствено задържаният да не извърши някоя глупост. Тогава приятелството му с човека, който го убеди да отведе момчето в дома си, щеше да бъде поставено на карта. А Делийски държеше на приятелите си повече от всичко друго на света.

Находката проблесна на бледата лунна светлина. Нямаше никакво съмнение. Това беше скъпоценната вещ, от която така отчаяно се нуждаеше. Роко пусна ключа в джоба на панталона и в този миг усети зад гърба си нечие натрапчиво присъствие.

Извърна рязка глава. Щеше да се брани със зъби и нокти. Никой нямаше право да го държи насила тук. Той отстъпи назад.

Върху пода лежеше дълга сянка. Роко плъзна поглед по неподвижния силует. Вдигна клепачи и се сблъска с прозрачна призрачна фигура. Видението стърчеше на крачка от него и го наблюдаваше с трескави очи.

Роко поиска да извика, но от устата ме не излезе звук. Призракът пристъпи напред и едва сега чужденецът забеляза тежката маша в ръката му. Вдигна ръце да се защити, но беше късно. Онзи замахна и желязото се стовари върху гърба на крадеца. Роко изстена и се свлече върху дървения под. Болката от удара прониза тялото му.

Лежеше проснат по корем, но мозъкът му работеше. Щеше да изчака онзи да се успокои и тогава щеше да отвърне на удара. Човекът с желязото обаче не действаше според очакванията. Той забоде твърдото си коляно в гърба на поваления и започна да овързва ловко двете му ръце.

Роко усети как въжето се впи в китките му. Претърколи се настрани и направи опит да се изправи. Онзи обаче беше бърз като хищно животно. Хвърли се върху него и го повали отново върху твърдия под. Замахна и стовари якия си юмрук в лицето му. Роко почувства нечовешка болка под дясното око.

Чужденецът извърна глава и видя как кръвта закапа върху дебелия килим. Нападателят издърпа въжето и започна да го увива около глезените му. Роко усети, че все още може да движи краката си. Сви колене и изрита призрака в гърдите. Онзи полетя назад. Краят на въжето обаче остана в ръката му.

Непознатият запази равновесие, пристъпи напред и се нахвърли с още по-голямо настървение върху жертвата си. Нанесе втори безмилостен удар върху кървящото око и Роко едва не изрева от болка. Стисна зъби и притвори очи. Краката му бяха прилепени неподвижно един към друг. Онзи ги беше овързал здраво и в момента се наслаждаваше на резултата от ловкостта си.

Роко го изгледа с ненавист. Нападателят омота въжето около дланта си и започна да влачи крадеца по пода като измъкнато от капан животно. Роко изстена. Кървящото око остави алена следа върху излъсканите дъски.

Лейтенант Герасим Делийски мразеше да го безпокоят в дома му. Днес вече беше изпълнил плана за ненадейни нощни посещения. Той погледна дисплея на телефона и веднага разпозна номера. Пое дълбока глътка въздух и посегна към слушалката.

Отговори рязко. Трябваше да покаже, че и той като милиони хора по света, служи на реда, но в рамките на нормиран работен ден.

— Надявам се, че не звъниш в три през нощта, за да ми съобщиш нещо неприятно…

Напрегна слух, долови напрежение в последвалото мълчание, след това почти изсъска:

— Не искам да ти напомням, че те предупредих…

Човекът от другата страна на линията дишаше с усилие. Не бе изрекъл нито дума. И все пак Делийски можеше да заложи главата си, че това, което му предстои да чуе, е новината за развръзка, която беше предвидил.

Той изруга наум. Инстинктът никога не му изневеряваше. А и той самият нямаше навика да се поддава на необмислен натиск. Отстъпваше от принципите си рядко и то само в името на старото приятелство.

— И сега какво? — попита той, опитвайки се да потисне гнева си.

От самото начало беше ясно, че новоизлюпеният благодетел няма и най-малка представа как бързо и повратно могат да се развият събитията. Затова мълчеше виновно и претегляше всяка дума.

— Ще ми кажеш подробностите, когато пристигна. Отвори вратата и вържи кучето — нареди Делийски и тресна слушалката.

Затърси панталона. Минаваше три. Утре в осем трябваше да е на бюрото си.

Напъха ризата и затегна колана. Мразеше късните обаждания. Мразеше непредвидените обрати. А в нощ като тази мразеше дори и приятелите си.

Стоеше на прага гол до кръста, бос, с кървясали очи и протрита от въжето длан. Взираше се в човека насреща, но съзнанието му отказваше да приеме фактите, с които го заливаше посетителят.