Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

За мъжете в помещението времето беше спряло. Движенията бяха замрели в застинали жестове. Обясненията бяха заглъхнали в неизречени фрази.

Най-възрастният от присъстващите се размърда върху стола.

— Денят ще е труден. За всички нас.

Думите увиснаха във въздуха. Никой от останалите двама не даде знак, че се вълнува от изненадите на деня. След вчерашните събития всичко предстоящо изглеждаше бледо, блудкаво, безцветно.

— Адвокатът ще пристигне към обяд.

Роко вдигна поглед. Подутината под окото му беше добила морав оттенък. По челото зееха открити рани. Страните му бяха покрити с охлузвания.

— Искам да дойде някой от адвокатите на баща ми.

Изричаше тази фраза за милионен път, но никой не отдаваше значение на молбата му. Роко въздъхна. Беше благодарен на полицая, че дойде навреме и го освободи от въжетата. Нямаше представа как пазителят на реда беше узнал за опасността, която го грози, нито искаше да знае.

— Кога мога да разговарям с баща си?

Мъжът в другия край на масата въздъхна.

— Пристигането на чужд адвокат ще отнеме време. Освен това ще е необходим преводач.

— Баща ми ще се погрижи за всичко.

— Чудесно! Само че след два часа ще долетят ония типове от столицата. И баща ти не може да направи нищо по този въпрос.

Роко наведе глава. Този тук не беше наясно. Баща му можеше да направи много неща по всеки въпрос. Не съществуваше проблем на този свят, който родителите му да не са в състояние да уредят.

— Ще те откарам в управлението. Предполагам, че ченгетата ще искат да огледат колата, с която пристигна. Когато приключат, ще се обадя във фирмата за рентакар. Да дойдат да си я приберат.

— Смартфонът остана в жабката.

— Онези ще му се зарадват. — Домакинът бутна стола. — Ставай, че закъсняхме!

Роко се изправи с неохота. На входа благодетелят спря за миг, обърна се и размаха пръст по посока на съществото, което се погрижи лицето на Роко да изглежда като кървава пихтия.

— А ти се връщай в леглото! Когато приключа навън, ще се разправям с тебе.

Дарко не помръдна. Погледът му остана забит в чинията пред него.

Дължаха му обяснения. Всички. До един. И щеше да ги получи. Без да чака разрешение от когото и да било.

Никога през живота си Герасим Делийски не се беше чувствал толкова прозрачен и лек. Буреносните облаци над главата му се сгъстяваха, но той имаше усещането, че всичките му грижи са се стопили. Поглеждаше нетърпеливо часовника и броеше минутите до мига, в който ще цъфнат съдниците. Идваха да го разпънат, но щяха да останат разочаровани.

Делийски беше наясно, че хората от столицата нямаше изобщо да си мръднат пръста, ако загиналият не беше доверен човек на властта. Затова се вдигаше цялата тази олелия. Комисии. Разследвания. Търсене на отговорност. Не че виновникът не трябваше да си получи заслуженото. Трябваше и още как. Но всичко можеше да приключи мирно и тихо. Без медиен шум, пукотевици и звън на фанфари.

Лейтенантът потропа с пръсти върху бюрото. Подаръкът за началството стоеше заключен в съседната стая. Наистина, беше поочукан, пораздърпан и посмачкан след изминалата нощ, но колегите се бяха постарали следите от насилие да не бият на очи. Никой не можеше да обвини органите в каквото и да било. Бяха пипали чисто, цивилизовано, професионално. Друг беше свършил мръсната работа. Освен това, Роко сам се беше набутал между шамарите. Поне така твърдеше Дарко. А Делийски нямаше основание да не му вярва.

От коридора долетя шум от стъпки. Делийски изпъна гръб. Беше решил да посрещне удара прав. Вратата се отвори и посетителят я затръшна шумно зад гърба си.

— Минах насам, за да ти кажа няколко приказки…

— Не сега, брат. Повярвай ми, в момента е зверски напечено.

— Не само твоят задник се пече на огъня, Герасиме…

Делийски въздъхна. Прекрасно знаеше, че и този път ще отстъпи. Правеше го винаги, когато Гаврил го притиснеше до стената.

— Казвай! Какво те човърка пак.

— Следобед ще дойде адвокатът от столицата. Увериха ме, че е от най-добрите в държавата. Сигурно си го чувал.

— Не съм и не искам да го чувам.

Гаврил се приведе и опря длани върху бюрото на началника.

— Съветвам те да не бързаш да хвърляш момчето на хиените. Изчакай! Да не вземе да стане някоя грешка. Случи ли се нещо такова, баща му ще те разсипе. Ония от града ще си измият ръцете с тебе и ти ще опереш пешкира.

Устните на Делийски се извиха в уморена усмивка.

— Що не си гледаш гроздето, брат? Не ме учи как да си върша работата.