Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

Пежото пое по мъртвия път и спря пред вратата на чифлика. Лейтенантът се приведе и огледа притихналия двор. Всичко в къщата изглеждаше тихо, спокойно, смълчано.

Делийски въздъхна. Прекрасно знаеше, че привидната безметежност наоколо е само обичайното затишие пред буря.

Дарко гледаше с разширени от ужас очи видението пред себе си. Съзнанието му крещеше, че това, което вижда, е само безплътна сянка. Сетивата му отказваха да приемат очевидното. Младежът чуваше ясно думите, различаваше чертите, чувстваше тежката длан върху увисналите си рамене. Беше прекалено замаян, за да говори. Беше изплашен до смърт, за да се съпротивлява.

— Успокой се! — Шепотът опари ухото му. Нямаше намерение да се самозалъгва. Действителността около него се беше сринала. Беше се превърнала в руини. От няколко часа светът не беше същият.

Дарко задиша през устата. Сърцето му биеше бясно. Слепоочията му пулсираха. Бяха изминали само няколко часа, а той имаше усещането, че тази болка е стара. Че бодежът раздира сърцето му, откакто си помни. Той притвори очи.

Никога нямаше да свикне с празнотата. До вчера светът около него преливаше от багри. Беше пъстър и наситен с гласове. Днес съдбата го застави да мине от другата страна на линията. Там, където витае безмерна пустота, вечен мрак и студ. Дарко вдигна бавно клепачи. Навсякъде се стелеше убийствена сивота. Наоколо беше тягостно и зловещо.

Сянката разтърси рамото му.

— Всичко ще се оправи, повярвай ми!

Дарко се сепна. Не беше глупак, за да вярва. Нищо нямаше да е както преди.

— Да се приберем вкъщи!

Момчето поклати глава. Къщата се беше превърнала в гроб. Там се навърташе и убиецът. Делийски му обясни всичко. Онази отрепка, която се въргаляше върху пода, беше екзекуторът на баща му.

— Ела!

Дарко блъсна ръката, която стискаше рамото му.

— Ти си мъртъв, не разбираш ли? Мъртъв си! Не можеш нито да говориш, нито да бродиш в нощта с мен. Не можеш дори да се върнеш вкъщи. — Лицето му беше изкривено, гласът му се давеше в спазми, по страните му се стичаха сълзи.

Дарко хукна в тъмното.

Сянката се спусна стремглаво след него.

Герасим Делийски отмина таблото със звънците. Никога не беше известявал за пристигането си, нямаше да го направи и сега. Той бутна с юмрук вратата. Тежката желязна порта изскърца.

Лейтенантът провря тялото си през отвора и в мига, в който прекрачи прага, кучето показа гнилите си зъби само на педя от лицето му. Песът се метна върху гърдите му. Лапите на животното оставиха кални отпечатъци върху ревера на тъмния костюм.

— Отдавна трябваше да съм разкарал този пес оттук. — Делийски се опита да изчисти калта с ръкава, размаза петното, изруга и се отказа. Щеше да се занимае с това по-късно.

Кучето се мяташе настървено и се давеше в яростта си, неспособно да прогони неканения гост. Делийски огледа края на синджира. Надяваше се песът да остане там. На два метра от колибата. Той пристъпи малко по-уверено към вътрешността на двора. В къщата не се забелязваха признаци на живот. Прозорците бяха тъмни. Вратата…

Едва сега забеляза открехнатата врата. Забърза към входа и протегна ръка, но веднага отдръпна пръстите си.

Огледа внимателно тежкото дъбово дърво. Бутна с крак преградата. Пантите изскърцаха.

Той провря глава. Примига и присви очи. Пердетата бяха дръпнати. Наоколо цареше хаос.

Злокобно предчувствие проряза съзнанието му. Злодеят беше довършил започнатото. Беше отворил още една рана в сърцето на селото.

Делийски почувства как гневът го връхлита неудържимо. Грешката беше негова. Не биваше да оставя тези хора насаме със злосторника. Негов дълг беше да ги защити. Той пристъпи в разхвърленото помещение. Погледът му се плъзна по въргалящите се по пода вещи. Отскочи върху захвърлен върху килима нож. След това падна върху огромен вързоп, омотан здраво с въжета.

Лейтенантът стисна очи. Можеше да си представи какво се крие под раздърпаните завивки. Картината завладя съзнанието му и той не се опита дори да я прогони. Поредната жертва! Беше допуснал селото да запише в хрониките си поредната невинна жертва!

Делийски приклекна до тялото и повдигна края на плата. Почувства, че ръката му трепери. Че е неспособен да овладее ужаса, който завладя съзнанието му.

Приведе се и в следващия миг погледът му се сблъска с две мътни, налети с кръв очи.

На масата цареше потискащо мълчание. Никой не говореше. Единствено ударите на стенния часовник отброяваха равномерния бяг на секундите.