Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

— Знаеш, че ме е грижа за теб. Все пак си приятел.

„От тия, дето ги има само в романите“ — помисли си Делийски. Беше убеден, че никой не си слага главата в торбата в името на едно голо приятелство. Лейтенантът стисна устни.

— Знаеш ли какво не разбирам? Защо си буташ таралеж в гащите. Това богаташко копеле е виновно за смъртта на един човек. И ще си плати. Който и да е баща му. И колкото и да е натрупал в сметките си.

Гаврил се изправи и посегна към бравата.

— Просто задръж топката! Не бързай! Остави онези отгоре да си цапат ръцете.

— Случаят е кристалночист. Чакам само хлапето да си признае. И да ме светне кой го е пратил тук.

Гаврил присви очи.

— Трябва да навиеш ръкави и да бръкнеш по-дълбоко в историята. Не гледай само уликите, които плуват на повърхността!

— Не става. Времето ме притиска. Събитията препускат. Разкритията ме изпреварват.

— И все пак се пази развръзката да не те завари неподготвен.

Делийски размаха ръка.

— Не ме мисли. Предвидил съм всичко… Дарко как е? — смени неочаквано темата той.

Гаврил не отговори. Натисна дръжката и излезе. Лейтенантът остана сам.

През последното денонощие Гаврил се беше преобразил. Беше станал подозрително настойчив, досадно упорит и тревожно самоуверен.

Делийски потърси цигара. Приятелят му вършеше необясними неща. Взимаше прибързани решения, говореше възбудено, изричаше порой от заплахи. Лейтенантът зарови в чекмеджето и напипа запалката.

Трябваше да научи какво се крие зад това поведение. И щеше да го направи. Ако не днес, то най-късно утре.

Делийски се изправи и отвори прозореца.

Нямаше намерение да тъне в загадки. Да се дави в предположения. Гаврил му дължеше обяснение. И щеше да го получи. Каквото и да му струва това.

Гълъбина Гъдева беше свикнала да става рано. Лягаше с кокошките и се измъкваше от леглото, преди да пропеят първи петли. Спазваше строго този режим и рядко допускаше изключения. Всъщност, така или иначе, вечер нямаше какво друго да прави. На сутринта обаче я чакаше работа. А Гълъбина държеше на работата си, както на нищо друго на света.

Преди четиринадесет години Гъдева извоюва честно университетската си диплома. И след като усилията й да се омъжи за който и да е от колегите в града не се увенчаха с успех, новоизлюпената психоложка се завърна пораженски в родния край. Решението взеха други вместо нея, но Гълъбина се зае да преосмисли приоритетите и да погледне на завръщането си откъм добрата страна. Тук хората я знаеха. И въпреки че от дете беше дръпната и несговорчива, с времето селяните свикнаха да й се доверяват.

Работата в полицията не беше мечтата на живота й, но й осигуряваше заплата и завидна доза самочувствие. Освен това, хората се отнасяха към нея с уважение. Въпреки че с всяка измината година свободните мъже в градеца се вписваха в категорията на изчезващите видове, Гълъбина не се отказваше от намерението да създаде семейство. Истината е, че досега не се беше намерил смелчага, който да дръзне да я ухажва. Но и самата тя не беше склонна да се задоволи с каквото и да е. Изборът й трябваше да е съобразен с годините, социалния статус, материалното състояние и оценката за интелектуалните възможности.

Гълъбина беше наясно, че мъжете изпитват към нея смесица от смътен страх и неосъзнато почитание. Затова избягваха компанията й и почти никога не се навъртаха около къщата й. Единственият, който бе успял да се пребори с този типично мъжки комплекс, беше шефът на полицията Делийски. Преди четири години обаче, тъкмо когато бяха започнали да стават близки, в града ненадейно пристигна разглезена празноглава кукла, която освен че зае мястото на пенсиониралата се учителка по литература, веднага грабна умовете на мъжкото население. За съжаление, скоро стана ясно, че шефът на полицията също принадлежи към тази достойна за съжаление категория.

След бърз флирт, който не остана извън обсега на обществения интерес, една сутрин столичанката се събуди, окичена със званието „многоуважаемата госпожа Делийска“. Истината е, че даскалицата така и не успя да се порадва на тази чест. Няколко месеца по-късно напусна не само училището, но и къщата на началника. И се върна там, откъдето беше дошла.

Злите езици твърдяха, че причината за това скандално решение се криела в дългогодишната връзка на лейтенантшата с известен столичен художник. Колкото и да не го признаваше, госпожица Гъдева все още изпитваше тайно задоволство, когато съселяните подхранваха мълвата. В такива моменти Гълъбина имаше усещането, че съдбата великодушно й подава ръка. Но тя отказваше да я поеме, защото се чувстваше огорчена, обидена и унизена. Освен това, дълбоко в душата й се загнезди желанието да покаже на господин началника, че мъжете не са нищо друго, освен жалки безмозъчни същества, които човек с чиста съвест трябва да подритва, когато се изпречат на пътя му.