Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

— Не съм гладен. Кафето е достатъчно.

Геновева повдигна рамене и се отдалечи. Откакто госпожа учителката подви опашка и се изнесе, началникът се промени. Стана мрачен и несговорлив. Затвори се в дома си и рядко напускаше къщата. Герасим Делийски по природа беше весел човек, но разводът остави грозен белег в душата му.

— Господин началник, истина ли е, че Герев го е замислял отдавна?

Делийски вдигна глава.

— Какво е замислял?

— Да се отърве от онзи, който цял живот му мъти водата…

— Кой ви пълни главите с тия небивалици? — Гласът на лейтенанта накара дори най-настървените да се снишат над чашите.

— Доносника и Дезертьора са чули всичко с ушите си…

Лейтенантът въздъхна.

— Не ми се слушат глупости…

Той отпи от кафето, което стрина Вева остави пред него, и попита уморено:

— Някой виждал ли е Гаврил?

Въпросът отприщи напрежението в опушеното сумрачно помещение. Чуха се възклицания, издрънчаха бутилки, изскърцаха столове.

— Виждаш ли, че и ти си тръгнал по тая следа? — подхвърли съсухрен старец, доволен, че най-после са хванали началника натясно.

— Знаеш кой е истинският виновник, нали? Но само ни хвърляш прах в очите.

— Ясно е какво сте намислили. — Гласът долетя от тъмния ъгъл на помещението. — Онова хлапе да опере пешкира. Само че има свидетели.

— Я по-кротко! — Лейтенантът изгледа строго тълпата от съдници. Бутна с лакът чашката с кафето и порцеланът се залюля. Стрина Вева смъмри навъсено подстрекателите, след това се оттегли зад тезгяха.

— Оставете следователите да си вършат работата. И престанете да бълвате измислици. Така само пречите на разследването.

— Не са ви виновни слуховете — изрепчи се наперен младок, който наскоро бе купил къща в селото. — Ако не прекарваше времето си, заключен вкъщи, щеше да знаеш, че са видели Гаврил да брои пари на хлапето…

Делийски трепна. Мразеше другите да знаят нещо, за което той самият нямаше и представа.

— Защо мислиш му е набутал банкнотите в ръцете? За да свърши мръсната работа. Само че чужденецът не успя да се измъкне и сега трябва да си признае. И виновникът да си получи заслуженото.

Лейтенантът махна с ръка и се изправи. С тези тук не можеше да излезе наглава. Той остави шепа монети до чинийката с кафето и излезе. Нямаше повече работа в тази дупка. Кръчмата се беше превърнала в гнездо на оси.

Герасим Делийски присви очи и се вторачи в къщата на хълма. Гаврил беше потънал вдън земя. Лейтенантът потърси цигара. Може би трябваше да намине към докторския кабинет. Там със сигурност можеха да го осведомят къде се подвизава старият му приятел. Ако беше малко по-настойчив, не беше изключено да узнае дори какво свързва хлапака с Гаврил. И защо всички в селото сочат с пръст невинния и крещят в един глас: „Дръжте виновника!“.

Гълъбина Гъдева не мина по улицата, която водеше към площада, а избра тясна стръмна пътека, която се спускаше край реката. Спря за миг край върбите да събере мислите си, след това забърза отново по склона.

По всичко личеше, че Гаврил не беше очаквал психоложката да откликне толкова скоро на молбата му. Но тази подробност в момента беше без значение. По-важното бе друго. Когато автомобилът на Делийски спря пред чифлика и лейтенантът цъфна в двора, Дарко обясни доста припряно, че баща му излязъл призори и не се е връщал дори за обяд. Гълъбина чу разговора, свряна между гредите в стария плевник. Истински късмет бе, че господин началникът не надуши присъствието й.

Гълъбина опря гръб в каменната ограда на гробището. Сърцето й биеше учестено, ушите й бучаха. Беше ясно защо Дарко побърза да отпрати лейтенанта. За да прикрие присъствието на онази нагла персона, която се подвизаваше в къщата. Гълъбина сбръчка дебелите си вежди. Отдавна подозираше, че онези двамата имат вземане-даване. Сега случката просто потвърди съмненията й.

Тя спря пред вратата на църквата и бутна ниската сводеста порта. Приведе глава и слезе по стъпалата. Трябваше да поговори със свещеника. Отецът беше мъдър човек. Можеше да й даде съвет, който да я изведе от мъглата, в която се луташе.

На прага я лъхна хлад. Гълъбина притаи дъх. Свещеникът не беше сам. Тя приближи на пръсти и различи две удължени сенки зад колоната вдясно от олтара.

Имаше чувството, че диша прекалено шумно. Че дъхът й кънти в тишината и се удря в голите стени. Гълъбина задържа въздуха в гърдите си. До слуха й долетя задъхан шепот, приглушено ридание, стон. Тя долепи гърди до колоната. Студът на камъка прониза тялото й.