Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

— Именно затова съм тук — изрече поверително той. — За да ми отвориш очите…

Найла вирна нос.

— Плащат ми, за да лекувам. Не да следя кой какво върши. Ако не се лъжа, това е ваша работа.

Делийски кимна и сведе глава. Какво правеше тази хитруша само преди час в къщата на Гаврил? И защо Дарко се постара присъствието й там да остане незабелязано?

— Та как ме наричаш, когато се отдаваш на фриволни мисли?

Найла се поколеба.

— Наричам ви господин Сладурски — изрече тя като дете, от което изтръгват насила признание. Приближи длан до лицето си и даде воля на смеха си. След това изведнъж доби строг вид и размаха закачливо показалец.

— Обещайте да не се сърдите!

— Далече съм от подобно намерение. Всъщност, с какво съм заслужил това… мило прозвище?

Найла вдигна към небето тъмните си очи.

— Ами, винаги сте един такъв любезен, внимателен, галантен…

Делийски беше в състояние да изброи куп опровержения на тези оценки, но бързаше. А и беше дошъл за друго.

— Личи, че наблюденията ти са съвсем повърхностни — отбеляза развеселен той. — За да не тънеш в заблуда, трябва по-често да даваш ухо на слуховете, които се ширят по мой адрес.

Найла нацупи устни.

— Слуховете са грозно нещо.

Делийски кимна отново и се загледа в божурите, които надничаха любопитно от другата страна на пътеката.

— Тези дни се случиха неприятни неща… — изрече той, за да напомни, че посещението му има друга цел. — Знаеш, пожарът, онази нелепа смърт, погребението… — Лейтенантът млъкна. — Хората от града са убедени, че става въпрос за престъпление…

Делийски изчака думите му да отшумят. Найла не помръдна. Гостът сплете пръсти и заби поглед в земята. Не виждаше изражението върху лицето на събеседницата си. Чуваше единствено равномерното й дишане.

— Вие какво смятате? — попита приглушено докторката.

Той вдигна глава.

— Истината е, че не разполагам с достатъчно доказателства, за да изградя убедителна версия за случилото се. Трябва да ти призная, че някои неща ме смущават…

— В такъв случай, не избързвайте със заключенията.

Лейтенантът трепна. Найла беше вторият човек за деня след Гаврил, който го съветваше да преосмисли фактите. Да види случилото се в друга светлина.

— Точно тук ще ми е нужна помощта ти… — подхвърли небрежно той. Найла обаче усети стръвта и побърза да се отдръпне.

— Не съм добра в предположенията, лейтенант. Нито в заключенията.

Делийски въздъхна. Не биваше да я плаши. Направеше ли го, момичето щеше да се скрие в черупката си. Тогава нямаше да успее да изтръгне нищо от красивата й уста.

— Тревожа се за Дарко. С Гаврил сме приятели от векове. Знам момчето от такова хлапе. — Герасим посочи на педя от земята. Изражението на Найла остана непроницаемо.

— Малкият е бил убеден, че баща му е мъртъв. Видял е трупа с очите си. Оттогава не е на себе си.

— Още днес ще намина да го видя. — Гласът на чужденката прозвуча безизразно. — Ако смятате, че това е начинът, по който ще помогна, ще го направя с удоволствие. В края на краищата, затова съм тук. За да се грижа за хората.

Делийски се запита дали да продължи да я притиска или да я остави с впечатлението, че наистина е дошъл да разговарят за нещо толкова благородно като разклатения душевен мир на хлапака Дарко. Колкото и да се опитваше обаче, лейтенантът не можеше да се отърве от усещането, че събеседницата му премълча факта за присъствието си в къщата на Гаврил, за да прикрие нещо. Или някого.

— Виждала ли си Гаврил? — попита неочаквано той. — Търся го от сутринта.

Найла поклати глава. Гостът се изправи.

— В такъв случай е време да вървя.

Найла придърпа към талията късото бюстие.

— Привечер ще намина да видя момчето. Не се безпокойте, ще се оправи.

Делийски въздъхна. В момента Дарко беше най-малкият му проблем. Толкова други облаци се бяха скупчили над главата му.

Той кимна и се отправи към вратата на градината. Найла остана загледана в широкия му гръб.

Този приятел дойде с намерението да я поразпита. Тръгна си обаче с празни ръце.

Докторката се прибра в заляната от следобедното слънце стая. Постоя за миг, заслушана в тишината наоколо, след това грабна телефона.

Трябваше да извести за посещението на господин началника. Каквато и да беше целта на визитата, Найла беше длъжна да предупреди. В живота съществуваха правила за оцеляване. Едно от най-важните гласеше: „Противникът никога не бива да те изненадва в гръб“.