Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

Роко стискаше отчаяно глава между дланите си и правеше нечовешки усилия да не разреши на психиката си да се срине. Опитваше се да осмисли това, което само преди минута чу, но съзнанието му отказваше категорично да подреди фактите в логичен ред.

Младежът впери празен поглед в стената пред себе си. Някакви безмозъчни същества се опитваха да му лепнат идиотско обвинение. Да му припишат злодеяние, което не беше извършил. Да го накарат да отговоря за престъпление, на което стана свидетел и то отдалече. И за което същите тези малоумници твърдяха, че съществували свидетели.

Чужденецът изгледа неразбиращо костюмирания тип, който събираше разпилените по масата книжа. Адвокатът, който Гаврил домъкна от столицата, се готвеше да го остави да се дави сам.

Роко изстена. Някакви кретени се опитваха да подменят действителността. Да придадат съвсем различна окраска на фактите. Да прикрият истинските виновници и да хвърлят беззащитен наивник като него в клетката с хищниците.

Адвокатът погледна скъпия ролекс върху китката на ръката си.

— Утре в десет ще съм отново тук. Ако има проблем, ще поддържаме връзка по телефона.

Устните на Роко се извиха в измъчена усмивка.

— По кой телефон? По оня, дето го прибраха ченгетата ли?

— Ако се наложи, ще ме потърси Гаврил.

Роко блъсна стола назад.

— Какво му пука на твоя Гаврил дали ще спася нещастната си кожа?

Адвокатът заключи куфарчето и закопча ръкавите на безупречно бялата си риза.

— Съветвам те да не се репчиш пред ченгетата.

Роко подсмръкна.

— Може би трябва да съм им благодарен, че ми дават храна и подслон?

— Ако погледнеш на случилото се като на дребна авантюра, ще се почувстваш значително по-добре. А, и още нещо… — Господинът с куфарчето вдигна показалец, за да спре ехидните забележки, с които се готвеше да го засипе младежът.

— Не ритай срещу Гаврил! В момента е единственият, който вярва в невинността ти. Освен това, Герев прави всичко възможно да ти осигури достойна зашита.

— Знаеш ли, пет пари не давам за твоя Герев. Искам да кацнат тук адвокатите на баща ми.

Защитникът се приведе към покритото с оттоци лице на задържания.

— Единственото, което могат да свършат адвокатите на баща ти в момента, е да правят калабалък наоколо. — Костюмираният погледна отново ролекса. — Повтарям ти за последен път и тръгвам, защото имам и друга работа. Искам те смирен. Ще говориш само, когато ти разреша. Налягай си парцалите и благодари на съдбата, че ти изпрати Гаврил.

„Никаква съдба!“ — поиска да се озъби Роко. „Майка ми ме изпрати в това идиотско село.“ — но докато отвори уста, адвокатът вече затваряше вратата зад гърба си.

Младежът въздъхна. Този тип го съветваше да прояви търпение, но самият той не беше свикнал да се примирява. Заставяше го да мълчи, когато най-съкровеното му желание беше да крещи. Поставяше условия, които клиентът не беше готов да приеме.

Роко изрита равната стена. Докога смятаха да го държат в тази клетка? Бяха прекъснали връзката му със света. Влизаха, излизаха, задаваха тъпи въпроси и изчезваха зад здраво заключената врата. Добрякът Гаврил също се беше запилял нанякъде. Не се беше мяркал пред погледа му от сутринта.

Роко се отпусна върху кривия стол. Започваше да му писва от тази игра на нерви. На котки и мишки. На дебнене, изчакване, ослушване.

Той чу превъртането на ключа. Прекрасно! Тази нощ щеше да е скъп гост на господа ченгетата. В програмата бе включена вечеря, а след това порой от кошмари върху тясното легло.

Той се отпусна върху дюшека. Молеше се единствено да запази спокойствие. Разумът да не му изневери. И да не извърши глупост, за която после горчиво да съжалява.

Гълъбина Гъдева приглади полата върху едрите си бедра и почука отчетливо върху дебелата махагонова врата. Този път беше обмислила всяка стъпка, всяка дума, всеки жест. Никакви непредвидени обстоятелства не бяха в състояние да объркат стройно изградения й план.

Тя изчака няколко секунди, загледана във фигурите върху масивното дърво. Прозорците бяха тъмни, но навън все още не се беше смрачило. Неочаквано вратата се разтвори и Гълъбина се сблъска очи в очи с човека, когото най-малко искаше да среща тук.

Найла Фурера кимна студено и се обърна към Дарко, който подаде глава зад гърба й.

— Утре ще намина пак. Кажи на баща ти да ми се обади. На всяка цена. Още тази вечер. — Колумбийката заобиколи стърчащата на прага гостенка и затръшна шумно вратата на градината.