Силвия Кристъл - Пратеникът от езерото Гарда

— Преживя немалко през тези два дни…

Гълъбина не слушаше. Дарко беше здраво селско момче и след някой друг ден щеше да тича отново безгрижно из градините.

— Кой подреди така чужденеца?

Въпросът изненада Гаврил и той остави в тигана дървената лъжица, с която разбъркваше яденето.

— Роко… — Той размаха ръка, постоя за миг с вдигнат във въздуха показалец, след това посегна отново към лъжицата.

— Тъкмо затова те помолих да наминеш… — изрече домакинът, обръщайки гръб.

Гълъбина се усмихна лукаво. Намеренията на мъжете винаги плуваха някъде на повърхността. Не беше трудно човек да ги улови с един поглед.

— Мислех, че се тревожиш да Дарко…

— Разбира се, че се тревожа за Дарко. — Гаврил захвърли лъжицата и се вторачи в лицето на психоложката. — Вчера Дарко извърши нещо, което ме накара да се замисля колко дълбока е травмата от преживяното след пожара.

Гълъбина бе дочула историята от селяните, но истината е, че в момента драмата на Дарко изобщо не я вълнуваше.

— Реакцията му е обяснима. Всеки на негово място би се разстроил, вярвайки, че е видял трупа на баща си — изрече безизразно тя. Гаврил кимна.

— Ще го преодолее — махна с ръка Гълъбина и издърпа най-близкия стол.

— Нямаше да се тревожа, ако преживеният шок не бе станал причина за някои неприсъщи за Дарко прояви на… невъздържаност.

Гълъбина въздъхна. Селската природа беше първична, необуздана и груба. Децата, които растяха в такава среда, колеха животни заедно с възрастните, ходеха на лов, пореха коремите на рибите, режеха главите на жабите, пребиваха до смърт хищниците, които грабеха кокошките от кошарите.

— Мисля, че напразно се тревожиш — изрече Гълъбина, опитвайки се да сложи точка на разговора за Дарко. Беше дошла тук, за да разбере какво се крие зад признанието в храма. И защо нахалницата Найла постоянно се навърта наоколо. А внезапната поява на Роко я убеди, че подбудите на Гаврил да я покани в дома си нямат нищо общо с грижата за разклатения душевен мир на младия Герев.

— Който и да го е направил, мога да се обзаложа, че негодникът си го е изпросил…

Гаврил се намръщи.

— За какво говориш? — Той се приведе към лицето й. Гълъбина изви устни в пресилена усмивка.

— Говоря за твоето протеже. Дочух, че снощи е отървал килията. Сега разбирам къде е прекарал нощта. И кой е тайнственият благодетел.

Гаврил се отдръпна назад.

— Момчето идва от друга действителност. Нелепо е със стъпването на тази земя да го изправим до стената и да започнем да се целим в него…

— Това, че идва от друга действителност, не му дава правото да вихри тук престъпните си страсти.

Гаврил долови неприкрита неприязън в гласа й.

— Ако селяните разберат, че Делийски пуска задържания да се разхожда на воля, ще линчуват и началника, и тебе.

— Човешкият съд често е несправедлив… — Изражението върху лицето на Гаврил стана строго. В гласа му прозвуча ледена нотка. — Освен това, Роко не е закоравял престъпник, какъвто се опитват да го изкарат всички.

— Разбира се. Роко Рочели е начинаещ престъпник, който тепърва ще попълва страниците на богатото си криминално досие.

Гаврил се извърна рязко.

— Не разбирам кога успя да го намразиш.

— Не е кой знае колко трудно. Чужденчето всячески те предразполага да изпиташ нетърпимост към него.

Гаврил зяпна от изненада. Не очакваше толкова сурово отношение от жена, избрала да лекува човешките души. Гълъбина го наблюдаваше изпитателно. Беше убедена, че любезният домакин вече съжалява, задето я повика в къщата си.

— Надявам се скоро да разбереш колко грешна е преценката ти. — Герев не успя да скрие раздразнението си. — Истината е, че исках да поговорим за Дарко. Поведението му ме изпълва с невъобразима тревога.

Гълъбина потропа с върховете на ноктите върху масата.

— Какво толкова е извършил твоят Дарко? — Почувства, че го предизвиква с язвителността си. Но Гаврил наистина беше изгубил представа за истинската същност на нещата. Движеше се като слепец. Някой спешно трябваше да му отвори очите. Самата тя нямаше нищо против да изпълни тази незавидна роля.

Герев се вторачи в насмешливото изражение върху лицето на психоложката.

— Дарко… — Той махна с ръка и се нахвърли върху печката, разбърквайки с настървение зеленчуците в тигана. — Може би си права. След ден-два Дарко ще се съвземе — изрече забързано той. — Надявам се преживяното да не остави трайни белези в душата му.

Гълъбина се изправи.